Отваря очи едва-едва. Свива устни и прошепва:
– Взе ли я?
– Да, взех я. – Ръцете ù треперят. Има твърде много кръв. Ризата отпред е прогизнала. Тя открива дупчица и разкъсва ризата. В средата на гърдите му бодлите, сякаш наръбени като зъби, са издълбали рана като от нож.
– Ще се оправиш – изрича тя през сълзи. – Ще видиш, че ще се оправиш.
– Преша – отвръща Брадуел. – Няма да успея. Но ти ще се справиш. Ти можеш да ги спасиш.
– Не! – възразява тя. – Ел Капитан, кажи му че всичко ще е наред!
Ел Капитан поклаща глава. Изправя се едва и се хваща за едно дръвче, за да се задържи на крака.
– Не мога. – Пресяга се към друго дърво. А после поема с несигурни крачки към коня, застанал в изящна стойка насред полето. Иска да ги остави насаме, дава си сметка Преша. И също да ù напомни, че сега е моментът да си кажат всичко, дори сбогом.
Обзема я гняв. Няма да се сбогува с него, защото това не е краят. Докосва лицето на Брадуел и заплаква с горещи сълзи. Разтърсват я толкова силни ридания, че едва успява да проговори.
– Ще се оправиш. Не може да умреш.
– Това не зависи от теб – отвръща той.
Тя се превива, усещайки как мускалите се впиват в стомаха ù, и изведнъж се сеща за увеселителния парк и за звяра, чиято ръка бе излекувана, бе станала силна и мускулеста. Все още има две спринцовки. Веществото в тях стимулира клетките да се самовъзпроизвеждат. Защо да не излекуват и раните на Брадуел?
– Мога да те спася! – Тя вдига пуловера си и развива ивицата плат, с която са пристегнати мускалите. Взима ги и казва: – Ето, виж.
Той поклаща глава.
– Преша, искам да умра какъвто съм.
Тя също поклаща глава.
– Лекарството може да е опасно, но сега е моментът да пое-мем риска.
– Вече съм Чист. Ти също. Остави ме да умра така. – Той вдига ръка и докосва лицето ù. – Обещай ми.
Тя кимва. Готова е да се съгласи с всичко, което Брадуел поиска. Само да остане с нея.
– Добре – отвръща тя, сякаш се кани да води преговори. – Просто ми обещай да стоиш буден. Не заспивай.
Той поклаща глава.
– Ще ти липсвам – казва той.
– Чуй ме, Брадуел. Не можеш да си отидеш.
Но той затваря очи. Лицето му изглежда спокойно, умиротворено.
– Не, не, не – шепне тя. Преди време не успя да спаси майка си и Седж. Тогава просто не можеше да стори нищо. Сега може. Вглежда се в лицето на Брадуел, плъзва поглед по прекрасния двоен белег през едната му буза. Току-що му обеща да го остави да умре Чист. Наистина му обеща.
Обзема я отчаяние. Никога няма да върне момента, в който Брадуел все още може да бъде спасен. Оставя спринцовките на земята, след което сваля якето му и разкъсва ризата отзад, откривайки окървавения му гръб и безжизнените птици, които завинаги ще останат приковани към него. Телата на две от тях са вкочанени, а очите им са като стъклени. Третата обаче потрепва с крила, примигвайки насреща ù.
Преша взима едната спринцовка. Ръцете ù треперят и едва успява да отстрани капачката на иглата. Натиска лекичко буталото, колкото от върха на иглата да се отрони капчица от гъстата златиста течност.
Обеща му да го остави да умре Чист, но не и птиците. А те са едно цяло – Брадуел и птиците са свързани завинаги. Ще инжектира птиците. Това е последната ù, почти обречена възможност.
Мушва иглата под перушината на гърба на птицата и бавно вкарва около една-трета от серума. Птицата разтваря крила, за миг разтърсвана от конвулсии. После се успокоява. Преша инжектира втората, а след това и третата птица. Спринцовката е празна.
Сега е лице в лице с Брадуел. Прокарва ръка през косата му.
– Брадуел – прошепва тя.
Той не помръдва. Дори не премигва. Устните му са разтворени, но не защото понечва да проговори.
Тя проплаква и усеща спазъм в гърдите си. Сърцето ù бие учестено. Закрива с ръка устата си, но не спира да си повтаря, че той ще оживее. Не може да изгуби надежда, не и сега. Стигнаха толкова далече.
Той ще оживее.
Ще оживее.
Тя ляга на пропитата с кръв земя, сгушила гръб до него.
Той ще оживее.
Взима ръката му, тежка и мускулеста, и я слага около кръста си. После се взира през мъглата. Ел Капитан и Хелмут стоят до коня, втренчени в тревата.
Тогава чува дихание. Брадуел притиска тялото ù и свива длан в юмрук.
Тя поглежда назад.
Очите му са широко отворени.
От гърлото му се изтръгва стон и той надава вик от болка. Въпреки засъхналата кръв Преша вижда как раната на гърдите му – разкъсаната кожа и откритите мускули – малко по малко започва да се затваря. Всеки прорез по тялото му се свива и се покрива с твърда кожа.