Брадуел изрича името ù само веднъж:
– Преша.
В същия миг тя чува името си, долетяло като далечен вик. Това е Ел Капитан. До слуха ù достига приятен глас, който звънти сред дърветата и повтаря напевно името ù. Възможно ли е това да е Хелмут?
Тя става и вижда Ел Капитан, който тича към нея.
– Той е жив! – провиква се тя. – Успях да го съживя!
Лицето на Ел Капитан е призрачно бяло, изопнато в маска на истински потрес. На ужас.
– Какво направи? – възкликва той.
Долавя шумолене на пера зад гърба си – подобно на монотонното жужене на вентилатор. Преша се опира на близкото дърво, страхувайки се да погледне. Усеща грубата кора под пръстите си. Накрая вдига поглед към Ел Капитан. Устата му е отворена, сякаш иска да каже нещо, само че не може.
Трябва да се обърне и да види онова, което вижда той. Прилошава ù, но се озърта през рамо.
Брадуел – жив е, ала се гърчи в агония. Превива се, отмята глава от болка. Едва се изправя. Зеещата рана на гърдите му, по която е засъхнала кръв, постепенно се затваря и образува дълъг и тъмен белег. Ръцете му изглеждат по-силни и за миг ù се струва, че е загърнат с плътно и тъмно наметало... от пера.
Ала Преша знае, че това не е наметало. А птиците, които са станали огромни. Какво друго бе очаквала? Всичко, но не и това...
От двете страни на гърба му се извиват крила – необятни и лъскави, но не един чифт. Не. На гърба на Брадуел пляскат шест крила. Докато тялото му се тресе неудържимо, той поглежда Преша:
– Какво направи с мен?
За миг мига тя сякаш онемява. После успява да промълви:
– Съживих те.
Партридж
Целувка
На сутринта Бекли се връща и, съдейки по звука, чука по вратата с дръжката на пистолета си. Партридж е облечен. Пликът с хапчето е в единия джоб на панталоните му, а списъкът – в другия. Най-разумно е да унищожи списъка, но не може да го направи. Нуждае се от късче истина, на която да се опре.
Щом отваря вратата, Партридж изобщо не се учудва, когато вижда Айралийн в коридора – стои със скръстени на гърдите ръце и неспокойно се оглежда.
– Готов ли си? – пита Бекли.
Партридж не се чувства готов, но кимва. Бе прекарал нощта в размишления и накрая бе решил, че баща му няма да го убие. Кутрето му – пораснало почти напълно и дори с оформящ се нокът – и изтритата му памет са безпорно доказателство. Ако наистина смята да го убие, той не би се погрижил за това. Защо да си прави труда? В крайна сметка Партридж реши, че Айралийн е изтълкувала погрешно намеренията му. Ала все пак предпочита таблетката да е у него. Но дали не го измъчват съмнения? Може би.
Тъй като поемат по тайния за широката общественост път, пристигат в медицинския център малко по-рано. Една санитарка ги отвежда в уединено помещение.
– Изчакай отвън – казва тя на Бекли. – Пази на вратата.
Стаята е малка, кремава на цвят. Има легло, покрито с чаршаф от бял креп, няколко стола и вграден в стената компютър.
– Първо искам да видя баща си – казва Партридж.
– Това не е предвидено.
– Подранихме, а той е тук, нали?
Санитарката кимва, но на лицето ù е изписано объркване.
– Не мога да позволя такова нещо.
– Тогава искам да видя доктор Уийд – казва Партридж.
– Не мисля, че доктор Уийд е планирал консултация преди самата процедура. Ще говориш с него след това.
Айралийн хваща Партридж под ръка и го ощипва лекичко над лакътя.
– Нали знаеш кой е той? – обръща се тя към санитарката. – Или по-скоро кой ще бъде един ден? При това много скоро.
На лицето на санитарката се появява усмивка, която прилича повече на нервен тик.
– Партридж Уилъкс – отвръща тя. – Разбира се, че знам.
– И знаеш също, че завещанието на баща му е вече факт. То е подписано. Властта ще бъде прехвърлена незабавно в ръцете на сина му. Разбираш ме, нали? Е, Партридж би искал да се види с баща си. Какво ще кажеш? – Тя се навежда към табелката и прочита името на санитарката. – Розалинда Крендъл?
– Ще потърся доктор Уийд. Ще го помоля той да разреши – отвръща тя. – Извинете. – Тя излиза бързо от стаята, в която е монтирана камера.
Партридж придърпва Айралийн към себе си. Докосва леко бузата ù и заравя лице в шията ù.
– Няма да го направя – прошепва на ухото ù. – Защото той няма да ме убие. Просто не се връзва.
Тя се усмихва заради камерата. Целува го и прошепва: