В този миг баща му отваря очи.
– Партридж? – Гласът му звучи като цвърчене.
– Татко.
Баща му помръдва пръстите на безформената си ръка, подканвайки го да се приближи.
– Имам нужда от нещо, преди да...
– Преди какво?
– Преди да е дошъл краят. – Чий край? На баща му? Или неговият? Ето в това е разликата между убиеца и жертвата, между злото и доброто – струва му се прозрачна и ефирна като воал.
– Какво има? – пита Партридж.
Баща му е сломен. По лицето му преминава сянка – на болка или може би на емоция? Той притваря очи, издава челюстта си напред и казва:
– Искам да ми простиш.
Това ли иска от него? Прошка – за всичките му ужасни деяния, за смъртта на милиони?
– Кажи ми – започва баща му, – кажи ми, че ме обичаш.
Партридж се отдръпва от страничната решетка на леглото, където стои до момента. Крачи из стаята, а стените, с лъскави бели плочки, сякаш се завъртат около него. Ето защо баща му е искал да изтрият паметта му. За да помни само събитията преди заминаването му. Той иска прошка за дребните провинения, които повечето бащи извършват спрямо синовете си. Иска лъжовно опрощение – да чуе думи на пощада от сина си, прошка, която да изкупи безкрайните му грехове. А щом я получи, ще вземе тялото му.
Партридж се обляга на стената. Явно баща му се опитва да съчини своя реалност, в която синът му го обича и му прощава. Струйки пот се стичат по гърба и лицето му. Пулсът му е учестен. Пъха ръка в джоба си. Таблетката е там, напипва я.
– Партридж – повиква го баща му. – Ела тук.
Партридж изтрива потта от лицето си. Докосва таблетката отново и отново. Накрая я хваща с два пръста и я скрива в шепата си. Връща се до леглото, но няма сили да погледне обезобразените ръце и разпадащта се кожа на баща си.
– Само това ли искаш? – казва, останал без дъх. – Да ти простя? Да ти кажа, че те обичам?
Баща му кимва. Очите му се насълзяват.
Партридж вдига ръка към устата си, преструвайки се, че кашля, и мушва таблетката под езика си. Камерите се завъртат надолу. Избутва таблетка в бузата си.
Само четирийсет секунди, преди да се разтвори. Но е нужно да чака.
Сграбчва решетката на леглото и се надвесва над баща си. За миг си представя как той отнема тялото му, живота му, как живее с Айралийн и я докосва със собствените му ръце. А какво ще стане с мозъка му? Ще бъде хиберниран? И никога вече няма да зърне Лайда.
Майка му е мъртва.
Баща му е мъртъв.
Целият свят е мъртъв.
Навежда се над решетката. Кръвта нахлува в главата му, пулсира на шията му. Прошепва:
– Никога няма да разбереш любовта. Но аз ще ти простя – с целувка.
Той никога не ги бе целувал или прегръщал като деца. Беше ги научил да се здрависват, като мъже. Но Партридж е решил да прости по своему: навежда се и целува баща си, издухвайки таблетката в гърлото му.
– Дали ще ти простя? – казва той. – А ти ще ми простиш ли? Какво значение има вече?
Гърлото на баща му се свива. Той преглъща. Зачервените му очи се разширяват. Прозрението го пронизва незабавно. Знае какво е сторил Партридж. Посяга със сгърчената си ръка и го сграбчва за ризата.
– Ти си мой син – изрича той. – Ти си мой.
Лайда
Тръпки
През процепа на вратата в стаята влита плик. Подхванат от течението, той се плъзга леко по пода и спира. Лайда го поглежда учудено – най-обикновен бял плик, леко издут в средата.
Тя го вдига. Отначало решава, че е покана, но това е невъзможно. Знае, че никога вече няма да я поканят където и да било.
Плъзва пръст под капачето на плика и го разлепя.
Взима прегънатия опърпан лист и го разгръща.
Малка хартиена снежинка. Сърцето ù забива лудо.
Зърва неясния отпечатък на думите от обратната страна. Обръща листа, изписан със синьо мастило.
Лайда. Вижда собственото си име. А също и числа, сякаш това е списък. И думите „капсули“ и „памет“.
Има едно-единствено обяснение за снежинката.
Тя вдига поглед към огледалото. Дали той е там? Видял ли я е?
Това е подаръкът му за нея – подаръкът, който ù бе обещал във вагона. А след това я беше целунал с такава нежност. Докосва устните си. Той е до нея. Знае, че тя е тук. Връзката им е все така жива.
Хартиената снежинка потрепва в ръката ù. Лайда я изпуска. Тя се понася във въздуха, полюшвайки се, и пада на земята.
Преша
Крила
Тихо е. Брадуел лежи на земята с разкъсана риза. Голите му гърди – мускулести и по-яки – се издигат и спускат учестено. Но е напълно неподвижен. Известно време Преша го наблюдава. После се примъква до него. Вятърът роши косата му и перушината на крилата; едно е клюмнало над рамото му, сякаш го заслонява. Белегът минава през средата на гърдите му. Щом го докосва, клепачите му потрепват, но не отваря очи.