Ел Капитан седи до едно дърво, стиснал пръст в шепите си. Може би той наистина я обича. Представя си ги отново тримата, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут – умиращи в хватката на бръшляна. Така е по-добре, увещава се тя. Наистина е по-добре. Дано не е грешка.
Финън завърта колелцата си на място. Няма къде да отиде. Конят изцвилва и тръсва гривата си, която пада свободно от двете страни на яката му шия. Огромно животно с огромно сърце. Още не им е разказала откъде се бе появил, нито пък за хората, на които се натъкна в свещената могила. Кели е тук и е жив. Не са сами. И въпреки това ù се струва, че са изоставени и приковани към тази далечна земя.
В ушите ù отеква ритъмът на собственото ù сърце, неравният, безумен пулс, който бе долавяла, докато се давеше – дълбоко, басово туптене сред притихналия свят около нея. Не спази обещанието си към човек, когото обича.
Тя обича Брадуел.
Това е истина. Не е проява на слабост, нито пък се иска кураж, за да признае чувствата си. Любовта ù е нещо естествено. В онази нощ в гората двамата, със сковани от лед тела, не намериха смъртта. Как да го остави да умре сам, без нея? Дали любовта ù не е себична? Ако е така, значи е виновна. И няма право да се извинява, че го спаси и го превърна в същество с три огромни птици, приковани на гърба му.
Навежда се над Брадуел. Стиска в ръка последния мускал, а формулата е на сигурно място в джоба ù.
– Все още си Чист – прошепва тя. – Важното е какъв си отвътре. Ти ме научи на това.
Тя го спаси, независимо дали той искаше, или не. Стига толкова смърт. Все пак е жив. За разлика от Седж. От дядо ù. От майка ù. Какво би ù казала майка ù? Не я познаваше добре. Ами дядо ù? Нищо. Щеше да я подкрепи, както бе сторил още тогава, когато е била непознато, изгубено момиченце, което не говори английски. Коляното сърби, слънцето го няма.
Замисля се за Партридж. Къде ли е сега? Дали изобщо е мислил, че тя ще стигне толкова далече? И дали някога ще се върне?
Необяснимо защо, тя знае, че ще се върнат. Нещо я зове към дома.
Може би Уилда и всички останали като нея. Все още има шанс да ги спаси.
Преша вече не вярва, че този свят е единствен. Това е само мит. Сън. А в Нюгрейндж се усеща светът отвъд. Може би тук има светулки и истински сини пеперуди. Може би един ден ще намери баща си, който ще я прегърне, и тя ще усети пулса на сърцето му. Не е сама, а част съзвездие. Пръснати по небето звезди – като ярко светещи души.
– Коляното сърби – казва тя на Брадуел.
Устните му потреперват. И тогава той прошепва:
– Слънцето го няма.
Край на втора книга
Благодарности
Има толкова много хора, участвали в тежката работа по тази книга. Искам да благодаря на моите усърдни агенти Нат Собел, Джудит Уебър – на целия им екип – и на Джъстин Манаск. Признателна съм на Хачет – Джейми Ливайн, Джейми Рааб, Бет Де Гузман, Селина Маклемор и на прекрасния художествен отдел – както и на Хачет UK, в частност на Хана Шепард, Бен Уилис и на всички самоотвержени редактори. Благодаря на Карен Розенфелт, Родни Ферел и Еми Каслен за това, че повярваха във възможността книгата да бъде филмирана. Изключителни благодарности на Хедър Уитакър с надеждата някой ден да ми позволи да прочета труда ù.
Благодарна съм на Андрю Колинс заради съчиненията му и най-вече заради книгата му Мистерията на съзвездието Лебед: Ключ към древните тайни за произхода на живота в космоса. (The Cygnus Mystery: Unlocking the Ancient Secret of Life’s Origins in the Cosmos.) Още веднъж бих искала да изкажа благодарности на Чарлс Пелегрино за книгата му Последният влак от Хирошима, чийто тираж е изчерпан, но се надявам тя отново да се появи по рафтовете в книжарниците. На Черил Фич благодаря за поканата да посетя Центъра за молекулярно клониране към Държавния университет на Флорида. А също и на екскурзовода в Нюгрйндж, който ни показа могилата, и на хлапето, което подскачаше в тъмната камера и маратонките му проблясваха. (Ирландия, душата ми ликува.) Благодаря на всички колеги от Държавния университет на Флорида – широтата и задълбочеността на вашата работа вдъхновява хората. В интерес на истината бих искала да благодаря на училище „Сейнт Андрю“. Оттогава мина много време, но нищо не е забравено.
На семейството ми. На вас, деца. И на Дейв. Обичам ви с цялото си сърце. Когато съм изморена, си напомням, че правя това за вас.