– Какво? За кого говориш?
– Не знам името му. Но той е победител всяка година.
– Арвин Уийд ли?
– Да! Точно така се казва.
– И за какво толкова е спечелил наградата Уийд?
– Ти беше ли там?
– Да. Смътно си спомням как обикаляме павилионите с Хейстингс.
– Аз бях в отбора, който разработи почистващ лосион за чувствителна кожа.
– Браво!
– Не се дръж снизходително.
– Извинявай. Не исках да прозвучи така. Все пак аз не направих нищо, дори вулкан с готварска сода.
– Но Арвин Уийд беше документирал как е регенерирал крака на една мишка, изгубила крайника си в капан.
– Шегуваш ли се? – Ала изведнъж си спомня, че Хейстингс бе подхвърлил нещо саркастично: „Отлична работа, Уийд, открил си мишката с три и половина крака. Удивително“. – Уийд го бе изгледал ядосано и щом Хейстингс се отдалечи, той хвана Партридж за ръка и му каза, че би трябвало да е заинтригуван от експеримента му, защото може да спаси много хора. „Ще спасяваш хора с помощта на мишки с три и половина крака?“ – бе попитал Партридж.
Споменът за това го разстройва.
– Божичко – прошепва Партридж. – Вече го е открил! Значи Куполът е имал достъп до съдържанието на мускалите. А когато баща ми е наредил да ме проследят до бункера на майка ми, е търсел другите две, липсващата съставка и формулата. Още тогава е бил крачка напред. Вече притежава едно от трите неща, за да обърне процеса на ускорената клетъчна дегенерация и да спаси живота си. – Изведнъж всичко се превръща в състезание, в което води баща му. А той е знаел, бе казала майка му, че мозъчните стимуланти накрая ще го погубят, само че се е надявал да намери решение и щом го намери, да живее вечно. – Ами ако баща ми никога не умре?
– Всички бащи умират.
Партридж се замисля за масивния крайник на буболечката.
– Но моят баща не е като другите. – Той се пресяга и улавя ръката на Лайда. Тя изглежда изненадана от неочаквания жест. – Нужен ни е план как да се върнем в Купола и когато това стане, как да се доберем до истината.
Тя се взира в него с насълзени от страх очи.
– Ще намерим начин – казва той. – Всичко ще е наред.
– Седж не извади този късмет – отвръща тя.
Години наред баща му го бе оставил да живее с убеждението, че по-големият му брат Седж се е самоубил. Но истината е, че бащата на Партридж уби първородния си син. Колко пъти Партридж си бе представял как Седж пъха дулото на пистолета в устата си? Всичко е било лъжа. Но сега брат му е наистина мъртъв. „Всичко свърши, Партридж. Ти си един от нас. Върни се у дома.“ Отвращава го най-вече начина, по-който баща му бе изрекъл тия думи – с една особена топлота в гласа, сякаш обича сина си, сякаш изобщо познава това чувство. Нищо не е свършило. Той не е един от тях. За него дом не съществува.
– Той може да те убие – казва Лайда. – Знаеш това.
– Да, знам – кимва Партридж.
Едно пясъчно създание внезапно се надига от земята толкова близо до Лайда, че пясъкът се раздвижва и тя губи опора под краката си.
Усъвършенстваното зрение на Патридж се изостря. В мига, в който съществото разтваря челюсти, той отскача и още във въздуха нанася ритник в каменната глава на звяра. Със задоволство усеща как главата му издрънчава при сблъсъка с крака му.
Лайда става, стиснала копието в ръка.
Пясъчнто създание приковава поглед в Партридж.
– Хайде – подканя го той. – Ела тук!
Тялото му гори от нетърпение да влезе в схватка. Сърцето блъска в гърдите му; усеща мускулите си напрегнати, преливащи от енергия.
Но тогава Майка Хестра надава вик от възвишението отвъд магистралата, привличайки вниманието на пясъчното създание. Точно когато звярът се обръща, тя грабва стрела от кожената торба, изстрелва я сръчно въпреки огромното разстояние и го уцелва в слепоочието. Пясъчното създание рухва на земята.
– Защо го направи? – кресва Партридж. – Бях го приклещил!
Лайда се приближава към пясъчното създание, докато живата съставка на организма му се отцежда в пясъка, след което изважда стрелата и изтрива тъмната кръв в полата си.
– Наистина ли го беше приклещил?
– Разбира се.
Тя поклаща укорително глава.
– И сама щях да се оправя.
Партридж въздъхва дълбоко.
– Добре ли си?
– Добре съм. – Тя изтупва пясъка от пелерината си. В погледа ù се долавя непознато изражение.
Майка Хестра им махва да тръгват и когато наближават, Лайда виква:
– Още колко остава?
– Около четири километра. Не разваляй колоната. И без приказки.
Вървят, потънали в мълчание, както им се струва, часове наред. Накрая стигат до редица разрушени затвори, два от които все още се издигат на мястото си. Железните им скелети и части от основата са непокътнати, но всичко останало е пометено. Отвъд затворите се виждат останките на фабрика. Единият комин все още стърчи на покрива, ала другите два са повалени като отсечени дървета.