Огромният Купол се издига на хълма отвъд кладата, масивният му корпус се извисява властно над тях, кръстът му пронизва смолисточерните облаци. Отначало не забелязва нищо необичайно, с изключение на няколко малки черни точици. Но после разбира, че точките се движат. Те имат крака. Всъщност това не са точки, а ситни черни паякообразни същества, които пропълзяват навън през малък отвор в основата на Купола. Лъскави и механични, плъпват в безпорядък.
– Изпращат ни дарове! – възкликва младата жена.
– Аз не мисля така. Не, това не са дарове – отвръща Ел Капитан.
– Не са дарове – повтаря Хелмут.
Дори от това разстояние Ел Капитан може да се закълне, че чува потракването на металните тела и хрущенето на пясъка под шиповете на крайниците. Зли твари, създадени от Купола. Незабавно трябва да извести Брадуел и Преша.
– Не разполагаме с много време – подхвърля на младата жена. – Да побързаме.
На път за града Ел Капитан научава, че младата жена с плитката на лицето се казва Маргит. Тя не спира да говори – как, докато беряла пумпалки, се натъкнала на момичето и на слепия му приятел – но Ел Капитан почти не я слуша. А случва ли се да забави темпо, той я смушква с пушката в гърба. С колко време разполагат преди паяците роботи да стигнат до града? Крачката им са малки, но бързи.
Ел Капитан и Маргит преминават бързо по уличките с мрачни колиби, построени от камъни, шперплат и брезент. В града се долавя неизменната смрад на нещо гнило – натрапчивия лъх на смърт, сладникаво-киселата воня на разлагащи се тела и на цвъртящо на шиш месо.
Заобикаляйки руините, Ел Капитан брои по навик стълбчетата пушек. Всяко просмукващо се сред отломките стълбче дим идва от пещера, пълна с пясъчни създания или зверове, които повличат надолу оцелелите и се хранят с тях. Ел Капитан бе изгубил доста войници сред руините.
През цялото време се оглежда за Специалните сили, които непрекъснато кръстосват града. Но от тях няма и помен, което го изпълва с безпокойство. Дали не са се евакуирали, защото знаят за паяците?
Маргит го отвежда до дренажна тръба, пред която на пост стоят групита – двама мъже със съединени торсове и една жена, сраснала се наполовина за гърба на единия мъж. Не е изключено да са били непознати, пометени от Детонациите, докато са чакали на автобусната спирка или на гишето в банката. Ел Капитан поне се е слял с някого, когото познава. С човек от семейството.
Единият мъж е въоръжен с верига, другият – с камък, а жената го гледа свирепо изпод тъмната си качулка. Щом зърват пушката и униформата, те отстъпват леко назад.
– Иска да я види със собствените си очи – казва Маргит.
Групитата кимват и го пропускат.
Дренажната тръба е огъната от едната страна, но иначе изглежда здрава. Тъй като са прекалено високи, за да стоят изправени, Ел Капитан и Маргит поемат навътре приведени. Гърбът на Хелмут се трие в горния край на тръбата. Той изскимтява.
– Не мрънкай – сгълчава го Ел Капитан.
– Не мрънкай – отвръща Хелмут.
Ел Капитан зърва една ръчно изработена маслена лампа и неколцина души, сгушени около нея. Той спира и се обръща към Маргит:
– Искам да я видя насаме. Всички да излязат.
– Но тя е прекалено ценна – възразява Маргит.
– Това не е мой проблем.
– Не може ли двама от нас да останат? Само ние, които я открихме? Ще стоим тихо.
Ел Капитан оглежда обвитите в сенки лица.
– Добре, но другите да излязат.
– Другите – казва Хелмут, сякаш е по-добър от тях, понеже остава. Но къде би могъл да отиде?
Маргит пристъпва към скупчените отпред хора. Завързва се кратък спор, след което те се оттеглят, като се шмугват покрай Ел Капитан и хукват надолу по тръбата.
Освен Маргит той различава две фигури, седнали на пода, едната по-едра от другата – сляпата берачка на гъби и момичето.
Щом се приближава към тях, Маргит казва:
– Този човек иска да говори с теб. Иска да научи истината.
Ел Капитан премята пушката на гръб и коленичи. На светлината успява да разгледа по-добре очите на сляпата берачка – обгорени от Детонациите. Има много слепци като нея. Катарактите не са помътнели както бе при баба му от времето Преди. Не, очите на тази жена блестят, приличат повече на котешки, отколкото на човешки.
– Това момиче е свещено – казва сляпата жена. – Ангелите я пазеха, докато не се появихме ние, и тогава я повериха на нашите грижи. – Тя протяга ръка и докосва бледото лице на момичето.