Гърлото на момичето се свива и то заплаква.
– Гласът ù... – продължава сляпата берачка. – Гласът ù не е като нашите. Той е пречистен. В него няма никаква дрезгавост. Звучи като пеещи камбани!
– Защото тя е Чиста! – казва Маргит. – Тя е момичето на новото послание и ще ни донесе спасение!
– Мисля, че мога да ти помогна – обръща се Ел Капитан към момичето. – Или поне се надявам.
Момичето вдига поглед към него и отмята косата от лицето си, което е бяло като мляко.
– Казвате, че е Чиста? – подхвърля Ел Капитан.
– Чиста? – повтаря Хелмут, привеждайки се напред, за да погледне по-добре.
– Вдигни ù ръкавите – отвръща Маргит. – Щом трябва, увери се с очите си.
– На мен не ми трябва – заявява с гордост сляпата берачка.
Ел Капитан поглежда момичето, после я хваща за ръка. Изглежда, не се бои от него. Всъщност в очите ù се чете молба. Той дърпа нагоре ръкава, разкривайки съвършената ù кожа. Онемял от изненада, вдига и другия ръкав. Кожата на тази ръка също се оказва безупречно чиста.
– Казвате, че не е родена в Купола? Тя не е Чиста.
– Преди беше обезобразена и живееше с други безпризорни деца. Част от сираците я разпознаха – обяснява Маргит.
– Как се казваш? – Ел Капитан пита момичето.
Тя не помръдва, не обелва нито дума.
– Името ù е Уилда – обажда се Маргит. – Научихме го от сираците и тя се обръща на него.
– Кажи му новото послание – подканя я сляпата берачка, след което протяга ръка и докосва лъскавата коса на момичето. – Хайде, кажи го.
Момичето сплита пръсти под брадичката си и се затваря в себе си.
Ел Капитан се обръща към нея:
– Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
На рамото му изниква ръката на брат му. Хелмут държи малка лодчица, издялана от дърво. „Проклятие – мисли си Ел Капитан, – това Хелмут ли го е направил?“ Предметът изглежда толкова изящен и красив, че Ел Капитан усеща как гърлото му се стяга. Очите му се насълзяват.
Лодката е подарък. Момичето я приема и я обгръща в шепи.
– Кажи ми – изрича Хелмут. – Кажи ми.
Преша
Кадет
– Задавал ли си лични въпроси на кутиите? – интересува се Преша. – Да кажем, за родителите ти? – На разчистения край на металната маса ядат белезникаво месо от консерви.
– Да – кимва той.
С прибрани ръце и крака Финън е притихнал на пода до един радиатор, който от време на време излъчва слаба топлина. Лампичките му светят приглушено. Тя се приближава и коленичи до него.
– Обича ли да стои на топло?
– Всъщност мисля, че се зарежда с енергия. Изглежда, го привличат електрическите контакти, лампата, която използвам за четене, и радиаторът, когато започне да бръмчи. Нямам представа как точно извлича енергията от тях, но това обяснява оцеляването му.
– Ами другите?
– Пусна ли ги от контейнера, правят същото.
Щом Брадуел споменава контейнера, в съзнанието ù незабавно изниква образът на обезобразеното мъртво момче с велосипедна рамка през гърдите му. Не може да се отърси от представата за тялото му, проснато на масата за аутопсии. Вижда като на лента всички смъртни случаи, които бе видяла през последните месеци.
– Значи още мислиш за родителите си?
– Повече отвсякога.
– Защо?
– Защото с времето се доближавам до тях. Ингършип каза, че Уилъкс е познавал родителите ми. Те все още са част от този свят – чрез усилията си да спрат Уилъкс и чрез мен. Също като майка ти, нали? Тя е още тук. Лебедът, седемте избраници. В цялата тази бъркотия има някакъв смисъл.
– Така е.
– Аз не съм като Ел Капитан. Той иска да срине Купола със земята. Партридж иска да отмъсти на баща си. А аз искам просто всички да научат истината.
– Съжалявам за онова, което казах. Знам, че родителите ти са рискували всичко заради истината. Аз също искам да правя разлика между реалните факти и измислиците, които са поднесени като истина. – Но не в смисъла, който Брадуел влага в това. Той иска да знае истината за света. А тя се интересува единствено от истината за себе си в този свят. Желанието ù изглежда егоистично – дребнаво и жалко. Еми Бриджит Иманака. Само три думи. А Преша Белс е просто измислица.
– Добре – отвръща той. Преша вижда, че я наблюдава така, сякаш не ù вярва. – Може би той знае каквото те интересува. Хайде, давай. Попитай Финън за родителите си.
Тя поставя леко ръка върху кутията.
– Може ли?
– Само ако искаш.
– Това ми прилича на лъжа. – Отдръпва ръката си. – Искам сама да си спомня, но ми се струва невъзможно. Защо не помня Детонациите? Или пък нещо повече от живота преди?