– На три стъпки един от друг, моля – казва Майка Хестра. – Три стъпки!
Партридж вдига ръце, сякаш казва: „Без контакт. Обещавам!“ И двамата отстъпват встрани.
Майка Хестра я бе предупредила, че остане ли насаме с Партридж, той може да предприеме „нежелани опити за сближаване“ и дори „да ù навреди“. На Лайда ù се щеше да обясни на Майка Хестра, че изобщо не е права. Винаги бе харесвала Партридж – дори повече, отколкото той нея. Копнее да остане насаме с него, да целува устните му, да гали кожата му и той да гали нейната. Наясно е какво правят омъжените двойки, когато са насаме – или поне бе чувала да се говори. В училище внимават такава информация да не стига до момичетата. „Щастливо сърце е здравото сърце“ – ето какво е здравното образование по въпросите за тялото.
– Да поработим върху картите – предлага Партридж. – Трябва да ги завършим преди ...
Преди какво?
– Майко Хестра – извисява глас Партридж, – може ли Лайда да ми помогне с картите?
Майка Хестра пъха залък в устата на Сайдън. Замисля се за момент и кимва.
Партридж изважда картите от раницата си и ги разгръща на пода.
– Може би трябва да направиш своя карта – казва той. Взима няколко парчета плексиглас, хваща ъгълчето на рекламата за почистващите препарати и го издърпва. Подава го на Лайда. Обратната му страна е чиста.
Тя го поглежда. „Трябва ни план как да се върнем в Купола.“
Това бяха точните му думи. „Трябва ни, на нас.“ Двамата заедно. В известен смисъл тъкмо това бе чакала да чуе. Бе отгледана да стане съпруга, част от това ние; и нима ще намери по-добър от Партридж? Ала сега, докато го гледа, ù хрумва, че понятието ние не съществува. Всеки е отделен индивид. Странно, че осъзнава този факт именно тук, сред майките, сред хора, чиито тела са сраснати. Но това е самата истина: човек остава сам през целия си живот, което може би не е чак толкова лошо.
Изведнъж усеща тялото си вкочанено, като че ли студът се е просмукал в гръдния ù кош. Взима афиша. Обзема я чувството, че вагонът също е гръден кош, затвор на туптящо сърце. Бои се, че може да умре тук. Затворена и туптяща. Ето защо стъклата са напукани – хората са блъскали по тях с юмруци с надеждата да се измъкнат оттук.
Ала изход нямаше.
Преша
Снежен човек
Брадуел шофира, приведен напред, за да не притиска птиците, пърхащи на гърба му. Обича да гледа ръцете му на волана, зачервени и издрани. Той завърта копчетата за отоплението, но напразно. Включва чистачките, за да отстрани пепелта и ситния снежец от предното стъкло. Работи само едната. Мята се по стъклото като прекършена опашка. Финън, който кротува на седалката между тях, повдига ръчица и започва да я движи в ритъм с чистачката, сякаш ù маха в отговор. Преша проверява как е сгушения в джоба ù Фридъл.
Потрива с ръка главата на куклата, след което се обръща към Брадуел и зърва белега на лицето му.
– Откъде са тези белези?
Той вдига ръка и докосва бузата си.
– Групита – отвръща кратко. – Хванаха ме неподготвен, едва не ме убиха. Но дядо ти свърши добра работа.
– Ще ми се да бе закърпил мен – казва тя.
– Теб ли? – учудва се Брадуел и поглежда главата на куклата. – О.
– Ами твоите птици? – пита тя. – Не ти ли се е искало някой да ги махне като с магическа пръчка?
– Не.
– Никога ли? Нито веднъж? Никога не си искал да се отървеш от тях?
Той поклаща глава.
– Само хората, които загинаха мигновено, и онези, които умираха бавно от изгаряния, зарази и отравяне, се отърваха от всичко това. А птиците означават, че съм жив. Така че нямам нищо против тях.
– Не ти вярвам.
– Не си длъжна.
– Може би при теб е различно, защото не ги виждаш. – Замисля се за момент, след което пита: – Виждал ли си ги някога?
– Не се случва често да се събличам пред огледало.
– Поне знаеш ли какъв вид са?
Той поклаща глава.
– Водни птици – отвръща Брадуел. – Рибарки, мисля. Но не съм сигурен.
Тя си отдъхва. Брадуел също не е наясно с основни неща за себе си. Непознати са не само един за друг, но и за самите себе си.
– Това ми харесва – казва тя.
– Кое ти харесва?
– Това, че има нещо, което не знаеш. Трябва да го правиш по-често.
– Да не искаш да кажеш, че съм всезнайко?
– Ако беше всезнайко, трябваше да знаеш, че си такъв.
– Което е доказателство, че не съм.
Той свива по една алея недалеч от стария ù дом. Преша обичаше да излиза на лов за вехтории, да разменя продукти на черните пазари и изобщо всичко, което би могло да я изкара от задната стаичка на бръснарницата, където живееше с дядо си. Ала откритите пространства вече не я съблазняват. Карат я да се чувства разголена. Всичко ù се струва измамно. Момичето, което някога бродеше по тези улици, вече не е същото.