От алеята завиват по една улица. Бръснарницата е право напред. За първи път се връща тук след смъртта на майка си. Стъписана е от липсата на промяна тук – животът ù се бе променил из основи. Една простичка мисъл я изважда от равновесие: дядо ù го няма, а тя още е тук. Чувства се виновна, че е жива.
Минават край взривената фасада на бръснарницата. Отпред има снежен човек, целия в сажди и всевъзможни отломки – парчета метал, стъкло, камъчета. Снегът е започнал да се топи и човечето се е килнло настрани.
– Спри за момент – обажда се тя.
– Какво има?
Свива ръката си на фуния и се взира през изтърбушената фасада на бръснарницата – старата реклама е разкривена, огледалата и столовете, с изключение на един, са изпочупени.
Спомня си натрапчив сън от детството: брои телеграфни стълбове. Ала вместо „едно, две, три“, тя броеше: „Коляното сърби. Слънцето го няма.“ Но защо пък я сърби коляното? И защо слънцето го няма? Може да е сънувала затуленото от пепелта слънце след Детонациите. Някои стълбове горят, други са паднали на земята с изпокъсани жици; тя знае, че не бива да ги докосва. Но един човек ги докосва и мигом пада вдървен. В съня си вижда обезглавен труп. Има и куче без крака. А също и обгоряла овца без руно. Всъщност вече не прилича на овца.
– Последния път, като бях тук, намерих камбанката, която ти подарих – казва тя. – Защо я използваш като преспапие?
– За да пази неща, които са важни за мен. Искаш да я използвам, нали?
Погледът ù е прикован върху топящия се снежен човек.
– Неща, които са толкова важни, че ги пазиш в тайна – подхвърля тя, играейки си с копчето на разваленото радио.
– Какво имаш предвид?
– Артър Уолронд, Уилъкс, мъртвия кадет. – Поглежда го косо.
– Просто статия, на която се натъкнах, но още не знам какво означава. – Въздъхва. – Сега може ли продължим? Ел Капитан ни очаква.
Тя поглежда снежния човек – безформено тяло от сняг, метал, стъкло и камъчета – едното му око се е плъзнало по лицето му.
– И той е като нас – казва Брадуел.
Все още се взира в топящата се фигура. Умее да вижда красотата дори в най-дребните неща в този мрачен свят.
– Кара ме да си мисля за дома.
– Не разбирам от изкуство – казва Брадуел, – но ми се струва, че понякога предназначението му е тъкмо такова.
В този миг Преша вижда, че нещо пълзи по снежния човек.
– Какво е това?
– Паяк – отвръща Брадуел.
Втори паяк – метален и тлъст – се стрелва пред пикапа.
– Още един – казва тя.
– И още – добавя Брадуел, сочейки два паяка, които пъплят по разбития тротоар, а после и трети, полазил на една дренажна тръба.
Той включва рязко на скорост и колата се изстрелва.
– Това ли е имал предвид Ел Капитан? Паяци роботи?
Виждат и други, които пълзят по перваза на разрушен магазин.
– Всички са еднакви, явно са направени скоро – отбелязва Преша. – Сигурно идват от Купола. Няма друго обяснение. – Колата минава през дупка и тя се хваща за седалката.
– Досещаш се какво правят, нали? – казва мрачно Брадуел.
На Преша ù прилошава. Веднага разпознава черния метал и механичните стави на краката им.
– Мъртвото момче в моргата.
– Едно от тия неща е взривило крака му.
– Ел Капитан можеше да ни каже повече за паяците – отбелязва Преша.
– Вероятно не е знаел на какво са способни. – Той я поглежда. – Доволна ли си, че дойде?
Предпочита да е тук, отколкото в щаб-квартирата. Трябва отново да започне да излиза. Да докаже, че не е толкова крехка – може би най-вече на себе си.
Брадуел спира на един коловоз и паркира колата. Ел Капитан стои до срутена тухлена стена, а Хелмут е впил кльощавите си ръце в раменете му.
Преша и Брдуел излизат от колата. Оглеждат се за паяци.
Улицата е съвсем пуста, като изключим едно групи – двамина едри мъже и една жена, застанала до Ел Капитан. Мястото ù се струва познато – навесите и покритите с мушама колиби, задименият въздух, прехвърчащата пепел. Мирише като у дома – онзи тръпчив вкус на сяра, полепващ по гърлото. Мирише на детството ù и тя тъгува за него; човек изпитва носталгия дори по отровеното си, нещастно детство.
– Защо, по дяволите, Преша е тук? – избухва Ел Капитан.
– Преша – изрича Хелмут с усмивка.
– Здравей, Хелмут – казва Преша, след което се обръща към Ел Капитан: – Благодаря, че ни осведоми за паяците. Май ще трябва да ни дадеш повече информация другия път.