Паякът, вкопчил се здраво за крака на мъжа, избухва.
Ушите му звънтят. Пред очите му е пълен мрак. Усеща раменете си, сякаш се е блъснал в стена. Не може да си поеме дъх. Хелмут стене.
Преша слага ръце на гърдите му.
– Ел Капитан? Чуваш ли ме? – Гласът ù звучи слаб и далечен.
– Да – отвръща пресипнало Ел Капитан, докато лицето ù – прекрасното ù лице – изплува пред очите му. Тя се пресяга над рамото му и проверява как е Хелмут.
Опитва се да ги издърпа. Ел Капитан скача светкавично и за миг отново му причернява. Преша иска да го подкрепи, ала той я отблъсква.
– Добре съм.
Тя се втурва към колата, хвърляйки поглед назад, за да се увери, че той също идва. Ел Капитан се старае да не изостава, въпреки че краката му са натежали като олово.
– Не гледай! – чува той Браудел, който крещи на момичето. – Не гледай!
Заровил лице в гърба на Ел Капитан, Хелмут подема:
– Не гледай! Недей! – Но Ел Капитан поглежда експлодиралия мъж – тялото му е овъглено, дрехите още горят, а във въздуха се извива струйка дим.
За да запази равновесие, Ел Капитан опира ръце на капака на колата. Само за миг притиска чело към студеното стъкло на прозореца.
– Побързай, Кап! – кресва Брадуел.
– Побързай – повтаря Хелмут.
Нещо се стрелва по ботуша на Ел Капитан. Зърва едва доловимо движение под крачола си – паяк. Смъква пушката от рамо и започва да налага прасеца си с приклада, ала паякът пронизва кожата му и се впива в мускула. Прилошава му, но става. Кръвта се процежда в ботуша му. „Не гледай – казва си той. – Не гледай.“ Другите са в пикапа и не спират да го викат. Явно не виждат долната част на тялото му. Той навива крачола и в най-плътната част на мускула, точно над ръба на ботуша, зърва паяка робот. На заобленото му черно гръбче има таймер, отброяващ оставащото време. 07:13:49… 07:13:48… 07:13:47. Остатъкът от живота му, а и от този на Хелмут, измерен в часове, минути, секунди.
– По дяволите! – ругае Ел Капитан.
– Боже – казва умоляващо Хелмут. – Боже, боже, боже!
Преша
Беседка
Градът сякаш се е сдобил с кожа – изопната черна обвивка, която скърца при всяко движение и покрива всичко наоколо – порутените сгради, рушащите се стени, шперплатовите покриви на грубо скованите навеси. Преша затваря очи, но звукът отеква като мигащите клепачи на хиляди кукли.
Брадуел кара, вперил поглед напред, а под колата се разнася пукане от смачканите паяци. За щастие не избухват; може би са програмирани да експлодират, когато са впити в човешка плът – нещо, което правят безпогрешно. Оцелелите се олюляват и молят за помощ. Някои бягат и се катерят, където сварят. Други мачкат тварите с тухли. А трети просто се предават, полазени от дузина паяци, впили шипове в телата им като тлъсти черни кърлежи.
Уилда седи сгушена на задната седалка между Преша, Ел Капитан и Хелмут. Както изглежда, Финън изнася светлинно шоу пред момичето, сякаш да отвлече вниманието му от прозореца. Преша я предупреждава, че понякога той хапе и скубе. И наистина, след малко Финън одрасква ръката на момичето, но не грубо, така че оставя само бледа следа. Уилда не възразява и продължава да гледа светлинното шоу.
– Куполът издирва Партридж. Искаме да върнете сина ни... Какво ще правим, по дяволите? – казва Ел Капитан.
– Партридж не може да се предаде – отвръща Преша. – Това означава смъртна присъда.
– Нали е син на Уилъкс – обажда се Браудел. – Това има своите предимства.
– Каква е другата възможност? – пита Ел Капитан. – Да остави всички да умрат?
– Трябва да го намерим – казва Преша.
– Преди да са го пипнали поклонниците на Купола – отбелязва Ел Капитан. – Казаха, че искат да го предадат, но те не са в ред. Не е изключено да го предадат, като изгорят тялото му и разпилеят праха при първия порив на вятъра!
– Майките чуват всичко. Те имат очи и уши навсякъде – намесва се Брадуел. Паяците пукат под колата като натрошени кости. – Ще разберат, че го търсим още преди да сме се появили.
– Добре – отвръща Ел Капитан, който все още е блед от експлозията.
– Благодаря ти, че ме измъкна оттам – обажда се Преша.
– Няма защо. Хич не го мисли.
– Хич не го мисли – прошепва Хелмут.
Уилда вдига поглед към Преша.
– Искаме да върнете сина ни – изрича тя.
Преша се досеща, че момичето е изморено. Потупва рамото си и казва:
– Облегни се на мен.
Момичето отпуска глава на рамото ù и протяга ръце. Преша ù позволява да гушне главата на куклата и детето затваря очи. Спомня си приспивната песен, която майка ù обичаше да пее – лицето на майка ù изплува в съзнанието ù. Кървавата мъгла. Замисля се за експлозията, от която Ел Капитан току-що я бе спасил. Защо не стори същото за майка си? Сигурно е можела да направи нещо. Преша се навежда към Уилда и запява песента, която бе чула в претъпканото и мразовито преддверие на щаб-квартирата на ОСР: