– Не съм единствената, която знае как се използва отрова. Оставете ни. Така никога няма да успеем.
– Ще потърсим помощ! – обещава Преша.
Само че Ел Капитан не може да участва в това. Може да избухне. Времето му изтича.
– Не – отсича жената. – Майките ще дойдат да ни приберат.
– Фридъл – сеща се Брадуел. – Може да огледа околността отвисоко и да потърси други майки. Ще ги доведе.
Преша изважда Фридъл от джоба си.
– Да напишем ли бележка?
– Просто го пусни – казва майката и погалва детето си. – Те ще разберат.
Преша обхваща Фридъл с ръце.
– Доведи помощ. Намери майките, доведи ги тук – казва тя и вдига ръце. Фридъл размахва крилца и се стрелва в пепеливия въздух.
– А сега вървете. Ние ще се оправим – казва майката.
– Сигурна ли си? – колебае се Ел Капитан.
– В нищо не съм сигурна – отвръща тя, присвила очи.
Партридж
Две по две
През последните няколко часа Партридж и Лайда са работили упорито по картите. Лайда трябва да добави детайли за девическата академия, медицинския център и улицата, където живееше преди време.
Партридж лежи по корем срещу Лайда. Сякаш отново е дете, погълнато от разгърнатия на пода училищен проект. Иска му се този момент да не свършва – проблясващите коледни светлинки, Майка Хестра, която разказва на Садън приказка, и Лайда, приведена над работата си. Майка Хестра им позволява да си шепнат.
– Току-що осъзнах – обажда се Лайда, – че идва Коледа.
В Купола си разменят дребни подаръчета. Ресурсите и пространството са ограничени, така че е неразумно да се правят много продукти. Жените шият готварски престилки и ръкохватки (въпреки че почти никой не готви), плетат шалове (въпреки че температурата в Купола е контролирана) и изработват бижута от мъниста, които мъжете купуват от една жена и подаряват на друга – разменна търговия с еднакви колиета.
– За щастие ще я пропуснем – казва Партридж. – Миналата Коледа баща ми ми подари папки с различни цветове.
– Ще ми липсват снежинките, които децата изрязват от хартия и лепят на прозорците.
– Прекарах празника с учителя по наука, господин Холенбек, и семейството му. Отидохме в зоологическата градина.
– Не си се прибрал вкъщи?
– Баща ми винаги е зает. А и след изчезването на Седж нямаше смисъл.
Тя поглежда картата. Съжалява ли го? Всъщност той не желае съчувствие.
– Как изглежда зоопаркът на Коледа? – пита тя.
Толкова често ги водеха там, че Партридж започна да ненавижда това място. Дори децата на Холенбек го мразеха. Джулби се оплакваше заради ненадутия си балон, а госпожа Холенбек се опитваше да накара двегодишния Джарв да повтаря звуците на животните. „Лъвът казва хррр!“ – Ала Джарв се противеше – от инат или защото не можеше. Партридж мразеше миризмата на препарати, унилите изражения на животните, пазачите и пушките им с упойващи вещества.
– На Коледа е най-зле – сякаш животните трябва да са весели. Но те никога не са весели, пък и какво разбират от Коледа? – Лайда кима. – Нали знаеш израза „две по две“? – Това бе намек за Ноевия ковчег. – Приятелите ми го промениха на „клетка срещу клетка“. Това е самата истина – животни в клетка се взират в други животни в клетка срещу тях.
– Една Коледа – казва Лайда – точно преди да ни напусне, баща ми ми подари снежна сфера с деца, пързалящи се на шейни. Каза ми да я разтърся. Когато го направих, снегът в сферата се изви във вихрушка. – Лайда притихва, умислена.
– Какво има?
– В онзи миг осъзнах, че съм момиче, затворено в сфера, което разтърсва сфера със затворено в нея момиче.
– Точно така се чувствах в зоопарка. Момче в клетка, което се взира в животни, затворени в клетка.
Тя накланя глава и се усмихва тъжно.
– Ще пропуснем зимния бал.
Партридж си спомня как танцуваха под лъскавите гирлянди и изкуствените звезди.
– Ще ми се да можех да ти предложа от онези кексчета – прошепва той.
– Мисля да ти направя подарък – казва тя.
– Какъв подарък?
– Имам нещо предвид.
От далечния край на тунела, в който се намира вагонът, се разнася почукване и Партридж разбира, че мигът е отлетял. Звукът отеква отривисто и настойчиво, лоши новини.
– Не мърдайте оттук – казва Майка Хестра. Отправя се, накуцвайки към тунела, а главицата на Сайдън подскача нагоре-надолу. Пропълзява навън.
Партридж се примъква напред на лакти. Лицето му е на сантиметри от това на Лайда. Накланя глава и я целува. Устните ù са сладки и меки.
– Хартиени снежинки – прошепва той. – Това ли е всичко, от което имаш нужда, за да си щастлива? – Целуват се отново.