Всички, които бяха там в смъртния час на майката на Преша, трябва да бъдат внимателни. Те знаят истината за Уилъкс и за Купола и вероятно притежават нещо, към което Уилъкс продължава да се домогва – мускалите. След смъртта на майка ù Брадуел и Ел Капитан ги изнесоха от бункера, почти всичките. Сега мускалите са у Партридж и тя се надяваше, че брат ù ги пази на сигурно място. За Уилъкс те означаваха много – в комбинация с още една съставка и с формулата за смесването им можеха да спасят живота му. Мускалите на майка ù са мощен лек, ала тук, навън, използването им би могло да се окаже опасно и непредсказуемо. Освен това те са и спомен.
Колко ли дълго майките можеха да крият Партридж? Достатъчно, за да дочакат смъртта на баща му? Това бе голямата им надежда – че Елъри Уилъкс скоро ще умре и Патридж ще превземе Купола отвътре. Понякога на Преша ù се струва, че всички са замръзнали в очакване с ясното съзнание, че нещо ужасно трябва да се случи, преди бъдещето да придобие по-ясни очертания.
Фридъл потрепва с крилца в джоба на пуловера ù. Тя мушва ръка и прокарва пръст по механичното гръбче на цикадата.
– Шшт – прошепва му. – Всичко е наред. – Не искаше да го оставя сам в малката спалня. А може би не искаше тя да остава сама.
– Перло! – извисява отново глас. – Перло!
И тогава момчето най-сетне се обажда:
– Ето ме! Тук съм! – То се спуска към нея, провирайки се между оцелелите. – Готова ли е?
Преша се отпуска на колене.
– Да видим дали е по мярка. – Тя наглася кожените ремъци на ръката му и пристяга протезата с помощта на електрическите жички. Момчето едва-едва движи осакатената си ръка. Преша го подканва да опита със съвсем лек натиск.
Перло изпълнява заръката ù. Клещите се разтварят и после пак се затварят.
– Работи. – Той продължава да ги отваря и затваря.
– Не е идеална – казва Преша, – но е по-добре от нищо.
– Благодаря ти! – казва той толкова високо, че от пода долита ядосано шъткане. – Сигурно можеш да измайсториш и нещо за себе си – прошепва той и поглежда куклената глава. – Исках да кажа, че може би има начин да...
Тя вдига ръка и куклата примигва с очи – едното по-бавно, тъй като е пълно със сажди.
– При мен няма какво да се стори – отвръща тя. – Но и така се справям.
Майката на момчето го виква шепнешком. То се обръща, вдига тържествуващо ръка и се спуска към нея да ù покаже протезата.
В този миг отеква далечен изстрел, последван от пулсиращо ехо. Преша се свива инстинктивно на пода и мушва ръка в джоба си, за да предпази Фридъл. Изважда цикадата и я притиска към гърдите си. Майката на Перло дръпва детето към себе си. Преша си дава сметка, че най-вероятно някой войник от ОСР е стрелял по раздвижилите се сенки. Случайните изстрели не са нещо необичайно. Но въпреки това сърцето ù се свива. Перло, майка му и този изстрел връщат спомена за тежестта на пушката в ръцете ù, за това как вдига оръжието, прицелва се и стреля. Дори сега ушите ù звънтят и вижда кървавата мъгла, която изпълва полезрението ù. Пред очите ù лумват червени петна, подобно на цветята сред руините. Беше натиснала спусъка, ала вече не помни дали това бе правилното решение. Този въпрос не ù дава мира. Майка ù е мъртва. Мъртва. И Преша бе натиснала спусъка.
Тя поема с бързи крачки край облепените с плакати стени на преддверието. Държи нежно Фридъл в ръцете си. Стига до един прозорец и поглежда предпазливо навън.
Вятър. Сняг. Облаците се носят бързо по небето като прашинки пепел, вижда се ярка звезда – нещо необичайно – а отдолу очертанията на гората, приведените и изгърбени силуети на хилави дървета. Успява да различи униформите на войниците и тук-там проблясъка на оръжия, чийто дъх трепти като тънък воал в студа и се извива нагоре по хълма. Вижда лицето на майка си, която лежи на голата земя, но образът ù изчезва. Нея я няма.
Далече напред тя заопипва с поглед притихналата гора. Да не би там да се спотайва нещо – нещо, готово да нападне? Представя си Специалните сили, залегнали в снега. Дали изобщо се нуждаят от сън? Дали не са студенокръвни, с кожа, покрита с тънка ледена коричка? Навън е тихо, но някак зловещо, усеща се стаената енергия. Снегът заваля преди три дни – отначало като фин прашец, но после се усили – сега моравата е замръзнала, тъмна и лъскава като стъкло, дебела близо десет сантиметра, а снегът още прехвърча.
Усеща, че някой я хваща за лакътя. Тя се обръща. Оказва се Брадуел – с двоен белег, открояващ се на бузата му, тъмни мигли и плътни устни, напукани от студа. Поглежда ръката му, зачервена и загрубяла. Едрите кокалчета са издрани и прекрасни. „Как е възможно кокалчетата на ръцете да са прекрасни?‟ – недоумява Преша. Сякаш Брадуел ги е измислил.