– Лайда, да. Но за Илиа не знам – отвръща Майка Хестра.
– Къде отиваме? – пита Партридж.
– Не мога да ти кажа. – И с тези думи изчезва от погледа му. Вратата на мазето се затръшва подире ù. За миг Партридж се чувства замаян от новините. Край на заточението. Утре ще види Лайда. Скоро всичко ще бъде различно; съвсем скоро. Вече го усеща. Боже, колко му липсва тя.
В този миг чува, че нещо стърже. До слуха му достига шум, сякаш в пръстта се забива лопата. Не, не е това – звучи повече като дращене.
Обзема го чувството, че не е сам.
Музикалната кутия на майка му е на земята. Пресяга се да я вземе, но съзира дълъг черен нокът, стърчащ от тъничка клечка – крак на насекомо, огромно насекомо – да се подава изпод шперплата. Изглежда твърде голям, за да е кракът на бръмбара. Отново се разнася стържещ звук.
Партридж посяга към шперплата и го повдига. Кракът се свива и изчезва от погледа му.
Поема дълбоко дъх и отмята рязко шперплата; понякога забравя, че е програмиран да има огромна сила.
Буболечката изниква пред погледа му. Опашката му потраква по собствената му хитинова обвивка, крилата потрепват безпомощно с конвулсивни движения. Опитва да си поеме дъх и в същия миг се разнася силно стържене.
От тялото на насекомото стърчи здрав и масивен крак с шипове.
Значи течността в мускала е подействала. Тъй като клетките на крака не са увредени, вместо да лекува стара травма, е изградила нова тъкан и кост; дори шиповете изглеждат естествено наредени. Това му се струва познато – деликатната работа по реконструирането на малък крайник. Чувал ли е някога за подобно нещо?
Партридж няма желание да го докосва. По ръката му все още пълзят горещи тръпки. „Неустойчив, несъвършен и опасен.“ С тези думи майка му бе описала серума. Кракът на бръмбара дращи в пръстта, обхванат от неконтролируеми спазми.
Изведнъж Партридж усеща, че го връхлита чувство на всемогъщество. Това е негово дело, постигнато с една-единствена капчица от течността. Кръвта нахлува в главата му, ушите му зазвъняват, замисля се за властта на баща си. Какво ли е изпитвал старецът по време на Детонациите – взрив след взрив с ослепителна светлина, пълзяща по цялото земно кълбо?
Боже мили, мисли си Партридж. Ами ако баща му е бил обсебен от идеята за подобна власт? Ами ако това го е довеждало до състояние на опиянение? Ами ако е изпитвал чувството, че този кратък миг се разширява у него линейно, до безкрайност?
Крилата на буболечката се прибират. Кракът се свива конвулсивно още няколко пъти, след което тя забива мощния си крайник като кинжал в пръстта и се изправя. Изтласква се с малките си крачка, а масивният крайник се свива и изпъва. Ето че отскача и размахва крила. Ала кракът е твърде тежък, за да се задържи. Тупва на земята, но кракът омекотява удара. После се свива отново, насекомото отскача, размахва крила, тупва на земята, свива се, отскача...
Малката твар не е същата, каквато е била преди минути.
Вече е нов вид.
Ел Капитан
Новак
Снегът ту вали, ту спира. Сега отново прехвърча, носейки се леко сред тъмните силуети на дървета и храсти, и се трупа по чепатите клони. Заради студа тази есен много от тях са покрити с дебела козина. Ел Капитан прокарва пръсти по дългия и тънък клон на една фиданка и веднага я усеща – това не е мъхестото покритие, характерно за някои растения. А истинска козина, каквато можеш да видиш на коремчето на котка.
– Ще оцелеят само най-приспособимите – подхвърля той на брат си Хелмут, когото винаги ще носи като товар на гърба си.
– Най-приспособимите – прошепва Хелмут. Той надзърта над едното рамо на Ел Капитан, след което люшва глава към другото. Днес е неспокоен.
– Престани да се въртиш! – скарва му се Ел Капитан.
– Да се въртиш – повтаря Хелмут.
Ел Капитан е дал на брат си разни неща, които да държи в ръцете си. Хелмут винаги е имал нервни ръце. Преди време плетеше скришом въже, с което да удуши Ел Капитан, ала в крайна сметка бе спасил живота му. След тази случка Ел Капитан реши, че трябва да му се довери. Нямаше друг избор. Даде на Хелмут джобно ножче и предмети за дялкане, за да прави нещо.
– Сигурен ли си, че можеш да му имаш доверие? – попита го веднъж Брадуел.
А Ел Капитан му отвърна:
– Разбира се. Все пак е мой брат!