– Всички бащи умират.
Партридж се замисля за масивния крайник на буболечката.
– Но моят баща не е като другите. – Той се пресяга и улавя ръката на Лайда. Тя изглежда изненадана от неочаквания жест. – Нужен ни е план как да се върнем в Купола и когато това стане, как да се доберем до истината.
Тя се взира в него с насълзени от страх очи.
– Ще намерим начин – казва той. – Всичко ще е наред.
– Седж не извади този късмет – отвръща тя.
Години наред баща му го бе оставил да живее с убеждението, че по-големият му брат Седж се е самоубил. Но истината е, че бащата на Партридж уби първородния си син. Колко пъти Партридж си бе представял как Седж пъха дулото на пистолета в устата си? Всичко е било лъжа. Но сега брат му е наистина мъртъв. „Всичко свърши, Партридж. Ти си един от нас. Върни се у дома.“ Отвращава го най-вече начина, по-който баща му бе изрекъл тия думи – с една особена топлота в гласа, сякаш обича сина си, сякаш изобщо познава това чувство. Нищо не е свършило. Той не е един от тях. За него дом не съществува.
– Той може да те убие – казва Лайда. – Знаеш това.
– Да, знам – кимва Партридж.
Едно пясъчно създание внезапно се надига от земята толкова близо до Лайда, че пясъкът се раздвижва и тя губи опора под краката си.
Усъвършенстваното зрение на Патридж се изостря. В мига, в който съществото разтваря челюсти, той отскача и още във въздуха нанася ритник в каменната глава на звяра. Със задоволство усеща как главата му издрънчава при сблъсъка с крака му.
Лайда става, стиснала копието в ръка.
Пясъчнто създание приковава поглед в Партридж.
– Хайде – подканя го той. – Ела тук!
Тялото му гори от нетърпение да влезе в схватка. Сърцето блъска в гърдите му; усеща мускулите си напрегнати, преливащи от енергия.
Но тогава Майка Хестра надава вик от възвишението отвъд магистралата, привличайки вниманието на пясъчното създание. Точно когато звярът се обръща, тя грабва стрела от кожената торба, изстрелва я сръчно въпреки огромното разстояние и го уцелва в слепоочието. Пясъчното създание рухва на земята.
– Защо го направи? – кресва Партридж. – Бях го приклещил!
Лайда се приближава към пясъчното създание, докато живата съставка на организма му се отцежда в пясъка, след което изважда стрелата и изтрива тъмната кръв в полата си.
– Наистина ли го беше приклещил?
– Разбира се.
Тя поклаща укорително глава.
– И сама щях да се оправя.
Партридж въздъхва дълбоко.
– Добре ли си?
– Добре съм. – Тя изтупва пясъка от пелерината си. В погледа ù се долавя непознато изражение.
Майка Хестра им махва да тръгват и когато наближават, Лайда виква:
– Още колко остава?
– Около четири километра. Не разваляй колоната. И без приказки.
Вървят, потънали в мълчание, както им се струва, часове наред. Накрая стигат до редица разрушени затвори, два от които все още се издигат на мястото си. Железните им скелети и части от основата са непокътнати, но всичко останало е пометено. Отвъд затворите се виждат останките на фабрика. Единият комин все още стърчи на покрива, ала другите два са повалени като отсечени дървета.
Майка Хестра спира пред дълга назъбена пукнатина в пръстта и парче ламарина, захваната за земята с две ръчно изработени панти. Тя оглежда далечните скелети на сградите. Навярно там има друга майка, застанала на пост, защото Майка Хестра вдига ръка в очакване на знак. Партридж обхожда с поглед цялата конструкция, но не зърва жива душа.
Накрая Майка Хестра е доволна. Вероятно е получила отговор в знак, че наоколо е чисто. Не след дълго тя казва:
– Пристигнахме. – Сетне под силния напор на вятъра повдига металния капак на земята.
Отворът отвежда в тъмен тунел.
– Какво има долу? – пита Лайда.
– Подземно влакче – отвръща Майка Хестра. – Разбрахме, че е тук, след като проследихме маршрута на метрото към предградията. По време на Детонациите тунелите са се извили нагоре. – Партридж си представя как мотрисите изтласкват тонове земя, образувайки това възвишение. – Разбрахме какво представлява дългата пукнатина в земята още щом я открихме, и тогава започнахме да копаем.
– Имаше ли хора долу? – пита Лайда, надничайки в дупката.
– Бяха умрели много преди да ги открием. Погребахме ги както подобава. Нашата Добра майка искаше да им отдадем почит, задето ни дадоха това, от което се нуждаем. В Мъртвите полета има много такива. Но в повечето случи се налага да копаеш, за да стигнеш до тях.
Лайда пропълзява вътре на четири крака. Ала Партридж не е така нетърпелив. Онези, които не са загинали от сблъсъка, са били погребани живи.
– Първо дамите.
Майка Хестра поклаща глава и отсича:
– Влизай.
Партридж коленичи на студената твърда земя. А Майка Хестра влиза след него в прохода и затръшва вратата след себе си. Обвива ги плътен мрак.
Неочаквано в края на тунела грейва ярка светлина. Лицето на Лайда изплува пред очите му, окъпано в златисти отблясъци.
– Изглежда идеално – казва тя и за миг Партридж си представя, че в края на тунела го очаква цялото му детство – шарени великденски яйца, бебешки зъбки, баща му, претрепващ се от работа архитект, чиновник на средна възраст, и майка му, която тъпче мокро пране в сушилнята. Домът, който бяха откраднали от него. Съвършен, като че ли някога е имало нещо съвършено.
Ел Капитан
Клада
Ел Капитан се спуска задъхан по хълма. Къпиновите храсти закачат панталоните му като с мънички нокти, но крачи неумолимо. Духа бръснещ вятър, но той усеща прилив на енергия. Хейстингс. Може би не е никаква битка, нито пък призив, а нещо съвсем простичко като името на войника. Отначало това не му хрумна, тъй като в съзнанието на Ел Капитан Специалните сили не са съхранили достатъчно от човешката си природа, за да имат имена, макар че някога са били обикновени деца – всъщност нещо повече от обикновени. Както се оказа – най-привилегированите деца в света.
Дали пък не трябваше да търси някакво скрито значение? Хейст – значението му е известно, да бързаш. А тайдингс ще рече приветствия. Но приветствията са винаги радостни, а не враждебни, което в този случай би било по-уместно. Хейст и тайдингс е равно на Хейстингс. Ел Капитан никога не е бил добър с думите. Негова страст са оръжията, двигателите и електричеството.
– Хейстингс – казва на глас. Хелмут не се обажда; Ел Капитан предполага, че брат му спи. Когато е студено, той се сгушва на завет зад раменете на брат си и, свил дългите си кльощави ръце зад гърба му, се унася в дрямка. Отдалече Ел Капитан изглежда сякаш е напълно сам. Представя си, че Преша го вижда по този начин. Когато разговаря с нея, се случва тя да хъврли поглед на Хелмут, но не като другите, които виждат само уродливостта му. Преша поглежда брат му, сякаш е участник в разговора. И все пак му се иска поне веднъж Преша да вижда само него. Единствено него.
Чуди се дали Хейстингс няма да се появи отново, дали няма да му предложи истинска информация. „Проклятие‟ – мисли си Ел Капитан, – ами ако се снабдя с информатор? С човек отвътре?“ Хрумва му да сподели това с Брадуел и Преша, въпреки че му харесва да знае нещо, което те не знаят – леката възбуда от чувството за власт.
Наближава мястото, където оцелелите издигат клада и забелязва, че са събрали сухи клони, довлекли са разцепени дънери, подредили са тънките цепеници по такъв начин, че да могат да разпалят голям огън, макар гората да изглежда зелена и влажна. Виждат се неколцина мъже с ръчни колички. Всички те го стрелкат с коси погледи, но без да се откъсват от работата си.
На земята са насядали три момиченца и пеят някаква песен. Родени са след Детонациите, но като всички деца, родени по това време, не са лишени от деформации. Детонациите увредиха клетките в самите спирали на ДНК. Никой не бе пощаден – дори следващите поколения. Едно от момичетата е обръснато почти нула номер, сякаш е въшлясало, и възлестите кости на черепа ù са изложени на показ – от едната страна е издут, като че ли вътре е натъпкан повече от един мозък. Рамото на второто момиче стърчи през дрехата, извито напред. Кожата и на трите е на петна. Учите им са уморени.