Освен Маргит той различава две фигури, седнали на пода, едната по-едра от другата – сляпата берачка на гъби и момичето.
Щом се приближава към тях, Маргит казва:
– Този човек иска да говори с теб. Иска да научи истината.
Ел Капитан премята пушката на гръб и коленичи. На светлината успява да разгледа по-добре очите на сляпата берачка – обгорени от Детонациите. Има много слепци като нея. Катарактите не са помътнели както бе при баба му от времето Преди. Не, очите на тази жена блестят, приличат повече на котешки, отколкото на човешки.
– Това момиче е свещено – казва сляпата жена. – Ангелите я пазеха, докато не се появихме ние, и тогава я повериха на нашите грижи. – Тя протяга ръка и докосва бледото лице на момичето.
Гърлото на момичето се свива и то заплаква.
– Гласът ù... – продължава сляпата берачка. – Гласът ù не е като нашите. Той е пречистен. В него няма никаква дрезгавост. Звучи като пеещи камбани!
– Защото тя е Чиста! – казва Маргит. – Тя е момичето на новото послание и ще ни донесе спасение!
– Мисля, че мога да ти помогна – обръща се Ел Капитан към момичето. – Или поне се надявам.
Момичето вдига поглед към него и отмята косата от лицето си, което е бяло като мляко.
– Казвате, че е Чиста? – подхвърля Ел Капитан.
– Чиста? – повтаря Хелмут, привеждайки се напред, за да погледне по-добре.
– Вдигни ù ръкавите – отвръща Маргит. – Щом трябва, увери се с очите си.
– На мен не ми трябва – заявява с гордост сляпата берачка.
Ел Капитан поглежда момичето, после я хваща за ръка. Изглежда, не се бои от него. Всъщност в очите ù се чете молба. Той дърпа нагоре ръкава, разкривайки съвършената ù кожа. Онемял от изненада, вдига и другия ръкав. Кожата на тази ръка също се оказва безупречно чиста.
– Казвате, че не е родена в Купола? Тя не е Чиста.
– Преди беше обезобразена и живееше с други безпризорни деца. Част от сираците я разпознаха – обяснява Маргит.
– Как се казваш? – Ел Капитан пита момичето.
Тя не помръдва, не обелва нито дума.
– Името ù е Уилда – обажда се Маргит. – Научихме го от сираците и тя се обръща на него.
– Кажи му новото послание – подканя я сляпата берачка, след което протяга ръка и докосва лъскавата коса на момичето. – Хайде, кажи го.
Момичето сплита пръсти под брадичката си и се затваря в себе си.
Ел Капитан се обръща към нея:
– Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
На рамото му изниква ръката на брат му. Хелмут държи малка лодчица, издялана от дърво. „Проклятие – мисли си Ел Капитан, – това Хелмут ли го е направил?“ Предметът изглежда толкова изящен и красив, че Ел Капитан усеща как гърлото му се стяга. Очите му се насълзяват.
Лодката е подарък. Момичето я приема и я обгръща в шепи.
– Кажи ми – изрича Хелмут. – Кажи ми.
Преша
Кадет
– Задавал ли си лични въпроси на кутиите? – интересува се Преша. – Да кажем, за родителите ти? – На разчистения край на металната маса ядат белезникаво месо от консерви.
– Да – кимва той.
С прибрани ръце и крака Финън е притихнал на пода до един радиатор, който от време на време излъчва слаба топлина. Лампичките му светят приглушено. Тя се приближава и коленичи до него.
– Обича ли да стои на топло?
– Всъщност мисля, че се зарежда с енергия. Изглежда, го привличат електрическите контакти, лампата, която използвам за четене, и радиаторът, когато започне да бръмчи. Нямам представа как точно извлича енергията от тях, но това обяснява оцеляването му.
– Ами другите?
– Пусна ли ги от контейнера, правят същото.
Щом Брадуел споменава контейнера, в съзнанието ù незабавно изниква образът на обезобразеното мъртво момче с велосипедна рамка през гърдите му. Не може да се отърси от представата за тялото му, проснато на масата за аутопсии. Вижда като на лента всички смъртни случаи, които бе видяла през последните месеци.
– Значи още мислиш за родителите си?
– Повече отвсякога.
– Защо?
– Защото с времето се доближавам до тях. Ингършип каза, че Уилъкс е познавал родителите ми. Те все още са част от този свят – чрез усилията си да спрат Уилъкс и чрез мен. Също като майка ти, нали? Тя е още тук. Лебедът, седемте избраници. В цялата тази бъркотия има някакъв смисъл.
– Така е.
– Аз не съм като Ел Капитан. Той иска да срине Купола със земята. Партридж иска да отмъсти на баща си. А аз искам просто всички да научат истината.
– Съжалявам за онова, което казах. Знам, че родителите ти са рискували всичко заради истината. Аз също искам да правя разлика между реалните факти и измислиците, които са поднесени като истина. – Но не в смисъла, който Брадуел влага в това. Той иска да знае истината за света. А тя се интересува единствено от истината за себе си в този свят. Желанието ù изглежда егоистично – дребнаво и жалко. Еми Бриджит Иманака. Само три думи. А Преша Белс е просто измислица.
– Добре – отвръща той. Преша вижда, че я наблюдава така, сякаш не ù вярва. – Може би той знае каквото те интересува. Хайде, давай. Попитай Финън за родителите си.
Тя поставя леко ръка върху кутията.
– Може ли?
– Само ако искаш.
– Това ми прилича на лъжа. – Отдръпва ръката си. – Искам сама да си спомня, но ми се струва невъзможно. Защо не помня Детонациите? Или пък нещо повече от живота преди?
– Искала ли си го наистина?
– Налага се – отвръща тя. – Ще трябва да премина през тази част, ако искам да се добера до спомените си от времето Преди. Струва ми се като заключена таванска стая. Отворя ли я, ще открия ужасите на Детонациите, които мозъкът ми е изтрил, и може би чак след това спомените за майка ми и баща ми, заровени в най-скритото кътче на тавана.
– Всъщност онзи ден си мислех за това; сигурно си говорила свободно японски – отбелязва Брадуел. – Живяла си там, отгледана си от баща си и от леля си. Езикът е някъде дълбоко в теб.
– Може би е заключен в подсъзнанието ми като всичко останало.
– Вероятно това е част от проблема, липсата на езикови средства за ставащото около теб. Просто не си успяла да обработиш цялата информация.
– Но си спомних думите на песента, която майка ми пееше за момичето с развяващата се рокля на онази веранда.
– Този спомен е безопасен – казва Брадуел.
– Да не искаш да кажеш, че не ми стиска да си спомня трудното?
– Искам да кажа само... – Някой тропа на вратата. Лампичките на Финън светват, моторът му се събужда с ръмжене.
– Брадуел! – вика някакъв мъж.
Брадуел се приближава до вратата.
– Кой е?
– Имам новини от Ел Капитан. Важно е.
Брадуел повдига резето и излиза в коридора.
По припряните гласове Преша се досеща, че съобщението не може да чака. Нещо се е объркало. Стомахът ù се бръща. Поглежда към светещите като очички лампички на гръбчето на Финън. „Плуват седем лебеда“ – казва си тя, но няма представа откъде са се взели думите. Финън се взира в нея като кученце, което знае само един номер.
Тя коленичи и прошепва:
– Ще ми разкажеш ли за родителите ми, ако реша да попитам? – В същия миг си задава въпроса дали не се бои да узнае истината за тях. Дали след това няма да ù липсват още повече? Има ли неща, които не иска да знае? Все пак е извънбрачно дете и това е тайна.
Финън се изправя. Стрелва напред ръка, сграбчва кичур коса и го изтръгва с рязко движение.
– Ох! – извиква тя. Става и разтрива мястото. – Това пък защо го направи? – Косата изчезва бързо в кутията като навита с моторче нишка. Тя се дръпва стресната, блъска се в металната маса и събаря камбанката, която се търкулва по масата и издрънчава на пода.
Преша понечва да я върне на мястото ù и съзира изрезката от вестник. Сега се вижда цялото заглавие: „ОБЯВЯВАТ ЗА ЗЛОПОЛУКА УДАВЯНЕТО НА МЕЖДУНАРОДЕН КАДЕТ“. Името на момчето е написано под снимката му: „КАДЕТ ЛЕВ НОВИКОВ“. Взима изрезката, в която се обяснява, че тренировъчната операция е международен проект. „Най-добрите от най-добрите“ от няколко държави са повикани да участват в дипломатическа кампания за културен обмен. От статията се разбира, че става дума за клон на „Най-добрите от най-добрите“, включващ най-интелигентните младежи от цял свят. Ето защо баща ù е бил поканен от Япония. Лев Новиков е бил от Украйна. Лицето на момчето излъчва печал, но може би ù се струва така, защото е наясно, че не е сред живите. Изглежда красив и сериозен. Под изрезката има още една. „КАДЕТ ПОЛУЧАВА СРЕБЪРНА ЗВЕЗДА ЗА ХРАБРОСТ.“ Тук също е поместена снимка на кадета, но този път тя разпознава лицето, въпреки че е по-млад и очите му изглеждат по-тъмни и живи. „КАДЕТ ЕЛЪРИ УИЛЪКС.“ Преглежда набързо статията. „Деветнайсетгодишният Уилъкс се опита да спаси кадет Новиков, претърпял злополука по време на тренировъчна кампания. Наистина е жалко, защото от доста време момчето [Новиков] не се чувстваше добре – заяви офицер Декър. – Тъкмо беше започнал да се оправя. Това беше първото му плуване за сезона.“ Организирано е погребение и по-късно същия ден – церемония за присъждане на медала. Тя изчита статията, но един цитат приковава вниманието ù. „Това е тъжен ден, но храбростта бе възнаградена“ – отбеляза кадет Уолронд.‟