– Може би трябва да направиш своя карта – казва той. Взима няколко парчета плексиглас, хваща ъгълчето на рекламата за почистващите препарати и го издърпва. Подава го на Лайда. Обратната му страна е чиста.
Тя го поглежда. „Трябва ни план как да се върнем в Купола.“
Това бяха точните му думи. „Трябва ни, на нас.“ Двамата заедно. В известен смисъл тъкмо това бе чакала да чуе. Бе отгледана да стане съпруга, част от това ние; и нима ще намери по-добър от Партридж? Ала сега, докато го гледа, ù хрумва, че понятието ние не съществува. Всеки е отделен индивид. Странно, че осъзнава този факт именно тук, сред майките, сред хора, чиито тела са сраснати. Но това е самата истина: човек остава сам през целия си живот, което може би не е чак толкова лошо.
Изведнъж усеща тялото си вкочанено, като че ли студът се е просмукал в гръдния ù кош. Взима афиша. Обзема я чувството, че вагонът също е гръден кош, затвор на туптящо сърце. Бои се, че може да умре тук. Затворена и туптяща. Ето защо стъклата са напукани – хората са блъскали по тях с юмруци с надеждата да се измъкнат оттук.
Ала изход нямаше.
Преша
Снежен човек
Брадуел шофира, приведен напред, за да не притиска птиците, пърхащи на гърба му. Обича да гледа ръцете му на волана, зачервени и издрани. Той завърта копчетата за отоплението, но напразно. Включва чистачките, за да отстрани пепелта и ситния снежец от предното стъкло. Работи само едната. Мята се по стъклото като прекършена опашка. Финън, който кротува на седалката между тях, повдига ръчица и започва да я движи в ритъм с чистачката, сякаш ù маха в отговор. Преша проверява как е сгушения в джоба ù Фридъл.
Потрива с ръка главата на куклата, след което се обръща към Брадуел и зърва белега на лицето му.
– Откъде са тези белези?
Той вдига ръка и докосва бузата си.
– Групита – отвръща кратко. – Хванаха ме неподготвен, едва не ме убиха. Но дядо ти свърши добра работа.
– Ще ми се да бе закърпил мен – казва тя.
– Теб ли? – учудва се Брадуел и поглежда главата на куклата. – О.
– Ами твоите птици? – пита тя. – Не ти ли се е искало някой да ги махне като с магическа пръчка?
– Не.
– Никога ли? Нито веднъж? Никога не си искал да се отървеш от тях?
Той поклаща глава.
– Само хората, които загинаха мигновено, и онези, които умираха бавно от изгаряния, зарази и отравяне, се отърваха от всичко това. А птиците означават, че съм жив. Така че нямам нищо против тях.
– Не ти вярвам.
– Не си длъжна.
– Може би при теб е различно, защото не ги виждаш. – Замисля се за момент, след което пита: – Виждал ли си ги някога?
– Не се случва често да се събличам пред огледало.
– Поне знаеш ли какъв вид са?
Той поклаща глава.
– Водни птици – отвръща Брадуел. – Рибарки, мисля. Но не съм сигурен.
Тя си отдъхва. Брадуел също не е наясно с основни неща за себе си. Непознати са не само един за друг, но и за самите себе си.
– Това ми харесва – казва тя.
– Кое ти харесва?
– Това, че има нещо, което не знаеш. Трябва да го правиш по-често.
– Да не искаш да кажеш, че съм всезнайко?
– Ако беше всезнайко, трябваше да знаеш, че си такъв.
– Което е доказателство, че не съм.
Той свива по една алея недалеч от стария ù дом. Преша обичаше да излиза на лов за вехтории, да разменя продукти на черните пазари и изобщо всичко, което би могло да я изкара от задната стаичка на бръснарницата, където живееше с дядо си. Ала откритите пространства вече не я съблазняват. Карат я да се чувства разголена. Всичко ù се струва измамно. Момичето, което някога бродеше по тези улици, вече не е същото.
От алеята завиват по една улица. Бръснарницата е право напред. За първи път се връща тук след смъртта на майка си. Стъписана е от липсата на промяна тук – животът ù се бе променил из основи. Една простичка мисъл я изважда от равновесие: дядо ù го няма, а тя още е тук. Чувства се виновна, че е жива.
Минават край взривената фасада на бръснарницата. Отпред има снежен човек, целия в сажди и всевъзможни отломки – парчета метал, стъкло, камъчета. Снегът е започнал да се топи и човечето се е килнло настрани.
– Спри за момент – обажда се тя.
– Какво има?
Свива ръката си на фуния и се взира през изтърбушената фасада на бръснарницата – старата реклама е разкривена, огледалата и столовете, с изключение на един, са изпочупени.
Спомня си натрапчив сън от детството: брои телеграфни стълбове. Ала вместо „едно, две, три“, тя броеше: „Коляното сърби. Слънцето го няма.“ Но защо пък я сърби коляното? И защо слънцето го няма? Може да е сънувала затуленото от пепелта слънце след Детонациите. Някои стълбове горят, други са паднали на земята с изпокъсани жици; тя знае, че не бива да ги докосва. Но един човек ги докосва и мигом пада вдървен. В съня си вижда обезглавен труп. Има и куче без крака. А също и обгоряла овца без руно. Всъщност вече не прилича на овца.
– Последния път, като бях тук, намерих камбанката, която ти подарих – казва тя. – Защо я използваш като преспапие?
– За да пази неща, които са важни за мен. Искаш да я използвам, нали?
Погледът ù е прикован върху топящия се снежен човек.
– Неща, които са толкова важни, че ги пазиш в тайна – подхвърля тя, играейки си с копчето на разваленото радио.
– Какво имаш предвид?
– Артър Уолронд, Уилъкс, мъртвия кадет. – Поглежда го косо.
– Просто статия, на която се натъкнах, но още не знам какво означава. – Въздъхва. – Сега може ли продължим? Ел Капитан ни очаква.
Тя поглежда снежния човек – безформено тяло от сняг, метал, стъкло и камъчета – едното му око се е плъзнало по лицето му.
– И той е като нас – казва Брадуел.
Все още се взира в топящата се фигура. Умее да вижда красотата дори в най-дребните неща в този мрачен свят.
– Кара ме да си мисля за дома.
– Не разбирам от изкуство – казва Брадуел, – но ми се струва, че понякога предназначението му е тъкмо такова.
В този миг Преша вижда, че нещо пълзи по снежния човек.
– Какво е това?
– Паяк – отвръща Брадуел.
Втори паяк – метален и тлъст – се стрелва пред пикапа.
– Още един – казва тя.
– И още – добавя Брадуел, сочейки два паяка, които пъплят по разбития тротоар, а после и трети, полазил на една дренажна тръба.
Той включва рязко на скорост и колата се изстрелва.
– Това ли е имал предвид Ел Капитан? Паяци роботи?
Виждат и други, които пълзят по перваза на разрушен магазин.
– Всички са еднакви, явно са направени скоро – отбелязва Преша. – Сигурно идват от Купола. Няма друго обяснение. – Колата минава през дупка и тя се хваща за седалката.
– Досещаш се какво правят, нали? – казва мрачно Брадуел.
На Преша ù прилошава. Веднага разпознава черния метал и механичните стави на краката им.
– Мъртвото момче в моргата.
– Едно от тия неща е взривило крака му.
– Ел Капитан можеше да ни каже повече за паяците – отбелязва Преша.
– Вероятно не е знаел на какво са способни. – Той я поглежда. – Доволна ли си, че дойде?
Предпочита да е тук, отколкото в щаб-квартирата. Трябва отново да започне да излиза. Да докаже, че не е толкова крехка – може би най-вече на себе си.
Брадуел спира на един коловоз и паркира колата. Ел Капитан стои до срутена тухлена стена, а Хелмут е впил кльощавите си ръце в раменете му.
Преша и Брдуел излизат от колата. Оглеждат се за паяци.
Улицата е съвсем пуста, като изключим едно групи – двамина едри мъже и една жена, застанала до Ел Капитан. Мястото ù се струва познато – навесите и покритите с мушама колиби, задименият въздух, прехвърчащата пепел. Мирише като у дома – онзи тръпчив вкус на сяра, полепващ по гърлото. Мирише на детството ù и тя тъгува за него; човек изпитва носталгия дори по отровеното си, нещастно детство.
– Защо, по дяволите, Преша е тук? – избухва Ел Капитан.
– Преша – изрича Хелмут с усмивка.