Уилда кима.
Преша отключва. Двете излизат навън и отправят взор към Разтопените земи, където вятърът носи пепелта на тъмни талази.
– Някаква следа от тях? – пита Преша.
– Още не – отвръща Брадуел.
– Кой знае как ще се появят – като спасители или като врагове – отбелязва Ел Капитан. – Въпрос на късмет.
Уилда поема към един разрушен дом.
– Повикай ни, ако се появят – казва Преша и тръгва след момичето.
Двамата с Хелмут кимат, впили поглед в земите долу.
Преша следва Уилда, която я отвежда в задния двор на къщата. Там откриват останките на циментов басейн. Дълбоката му част е претъпкана с градински мебели и някогашна беседка – разкривена, очукана и покрита с пепел. Килната е на една страна като смачкан кринолин. Уилда присяда на ръба откъм плитката страна и скача в басейна.
– Почакай – казва Преша и се спуска след нея. Уилда отива до беседката и сяда по турски на дъното на басейна. Преша се настанява до нея. – Все едно си играем на семейство – подхвърля тя. – Харесваш ли тази игра?
Момичето кимва.
– Чудя се – продължава Преша, като изважда Фридъл от джоба си и го пуска да полети – дали децата в Купола играят на тази игра. – Ако не живееш в постоянно търсене на истински дом – сигурен и щастлив – ако имаш такова място, дали ще изпитваш нуждата да играеш на семейство? За миг си представя как готви в уютна кухня, а Брадуел се суети наоколо и ù помага. Тя с ръка, сляла се с глава на кукла. И той с птиците, загнездени на гърба му. Не. Това е невъзможно. Всъщност тази представа я плаши. Сякаш предизвиква съдбата.
Уилда я поглежда стреснато.
– Ако не изпълните молбата ни, ще убием хората, които държим за заложници.
– Казваш, че са били лоши с теб? Страшно ли беше там?
Тя поглежда към другия край на басейна и тръсва глава.
– Беше ли хубаво?
Уилда поклаща глава отново.
– Не е било страшно, нито пък хубаво. Какво беше тогава?
Уилда ляга на земята и затваря очи, след което ги отваря и започва да примигва, сякаш я облива ярка светлина. Съединява палеца си с останалите пръсти и започва да ги разтваря и събира, показвайки, че някой над нея говори. Повтаря същото с другата ръка. Още един човек, който говори. Обръща ръце към себе си, после – една към друга. Разговорът продължава.
– Не си била заложница, а опитно зайче? Нещо, с което да експериментират?
Уилда кима. После става, свива крака към гърдите си и обляга брадичка на коленете си.
– Значи, не си видяла как живеят, какви са домовете им и всичко останало?
Уилда разтърва глава. Не. Изглежда, всеки миг ще заплаче. Преша сменя темата.
– Можеш ли да плуваш?
Момичето я поглежда учудено.
Преша ляга по гръб и започва да прави движения, сякаш плува.
– Нямам представа дали някога са ме учили да плувам – казва тя. – Смешно, нали? Сигурно си мислиш, че би трябвало да знам.
Уилда ляга по гръб и също се прави, че плува.
Чува се тупване – това е Брадуел, скочил в плиткия край на басейна. Той се приближава към тях.
– Забелязахме ги. Наблизо са. А вие какво правите?
– Плуваме. Какво друго? Намираме се в басейн – отбелязва Преша.
Брадуел наднича в беседката.
– Разбира се – отвръща с усмивка.
– А ти можеш ли да плуваш? – пита го тя.
Той кимва.
Тя става.
– Жалко, че кадетът не е умеел да плува.
Той я поглежда.
– Прочетох изрезките в моргата.
– Душиш ли, що ли?
– А ти криеш ли нещо?
– Не.
– Значи не душа – отвръща тя. – Защо си ги извадил?
Уилда скача и се спуска след Фридъл, който кръжи над главата ù.
– Намерих ги след погребението на родителите си в торбичка „Зиплок“, прибрана в сандъка. Опитвали са се да съберат материали за съдебно дело и да разобличат Уилъкс. Смятали са, че са попаднали на улика.
– Но Уилъкс е получил сребърна звезда за това, че се е опитал да спаси кадета. Какво са очаквали да открият?
– Никога няма да разбера.
– В онази статия Уолронд определя постъпката на Уилъкс като проява на храброст. Може би Уолронд и Новиков са били част от седмината избраници. Майка ми спомена, че един от седморката е загинал млад, веднага след като направили татуировките.
– Не знам за Новиков, но Уолронд не е сред тях.
– Откъде знаеш?
– Просто знам.
– Да не искаш да кажеш, че се доверяваш на интуицията си, а не на логиката и фактите?
Той поклаща глава.
– Направих проучване. Когато убиха родителите ми, проверих всяка следа. В деня на Детонациите леля ми ме предупреди да не се отдалечавам от къщата. Чичо ми ремонтираше колата. Били са вътрешни хора и са чакали заповед. Но нямах представа какъв е бил залогът за тях през онзи ден. Обещах да не се отдалечавам, но отидох с колелото до старото спортно игрище. Ето къде ме завариха Детонациите. Защо мислиш, че имам на гърба си водни птици? Бягах от отразяващата се в реката светлина. Колелото ми се сля с дървото, до което го бях оставил. Изминаха часове, докато успея да се добера до дома на чичо ми и леля ми, където ги намерих ранени и умиращи. Отидоха си след четири дни. Останалото знаеш. За ужасното ми състояние, за мъртвата котка в кутията, за двигателя и как я молеше да завърти ключа на стартера.
– Да. – Представя си го сам край реката, заслепен от ярката светлина, раздиращата болка от изгарянията и от впилите се в гърба му кинжали. – Съжалявам.
– За какво? Не търся съчувствието ти, както и ти не търсиш моето.
– Добре – отвръща Преша, – кажи ми все пак защо смяташ, че Уолронд не е част от седморката.
– Защото ако беше един от тях, това би означавало, че се е сближил с родителите ми само за да изкопчи информация от тях. И че е двоен агент, който настройва двете страни една срещу друга, а това би застрашило живота на родителите ми. Всъщност дали репортерът е бил искрен в онази глупава вестникарска изрезка, или просто е изиграл всички? Наистина ли е било проява на храброст, или вече е знаел истината за кадета?
Преша го поглежда. Той е вперил поглед отвъд килнатата беседка. Очите му са зачервени, а страните – поруменели и покрити с пепел.
– Каква е истината?
– Било е убийство.
– Какво убийство?
– Извършил го е Уилъкс.
Преша си спомня неясната снимка на Лев Новиков във вестника – сериозното му, печално изражение. Въздъхва. – Новиков и Уолронд са били свързани с Уилъкс, когато седморката е била създадена, при това тясно свързани. Две много важни имена. Няма друго обяснение.
– Той бе добър с мен – казва Брадуел и вдига очи към нея. – Знаеш какво имам предвид, нали?
Тя кимва.
– Това не означава, че е бил добър винаги и с всеки.
– Трябва да тръгваме. Майките сигурно вече са тук.
Уилда държи Фридъл в шепите си. Подава цикадата на Преша, която я пъха в джоба си. После се измъкват от басейна. Преша хвърля поглед назад, опитвайки се да си представи как е изглеждало мястото преди Детонациите – синята вода, беседката, висока и бяла, обточена с тънки завеси. Кой ли е живял така изискано?
– Тук са – казва Брадуел.
– Един по един – обажда се Уилда и описва на гърдите си кръстния знак, пресечен с окръжност.
Ел Капитан е оставил пушката си. Коленичил е на земята, свел глава в краката им. На гърба му Хелмут се е свил на кълбо от страх. В този миг Преша получава отговор на въпроса си. Пред тях е една от майките – покрита се белези и следи от изгаряния, а детето се е сраснало с раменете ù, краката му се размиват на кръста ù. Изглежда изморена, слаба и жилава. Преди много време майките са живели изискано. Имали са къщи с басейни и беседки. Тази земя им е останала в наследство.
Уилда обгръща главата на куклата и прошепва:
– Искаме да върнете сина ни. Това момиче… – Но Преша е сигурна, че има предвид: „Коя е тази и какво ще стане с нас?“
Ел Капитан
Подземни момчета
Намират се в по-хубавата част на Разтопените земи. Тук руините на къщите са по-големи; на повечето места има плувни басейни, сега зейнали ями, покрити с ронещ се цимент. Майките се съгласиха да ги отведат при Партридж, но Брадуел и Ел Капитан трябваше да оставят оръжието си. Ел Капитан заключи пушката в колата. Майките разрешиха Брадуел да завърже Финън на гърба си, тъй като Преша ги убеди, че кутията не е бомба, а нещо като библиотека.