Ел Капитан усеща пронизваща болка в прасеца си. Паякът робот е впил крака до костта. Всеки път, щом раздвижи стъпало, нагоре плъзва пареща болка. Напомня му за агонията след Детонациите, когато Хелмут се бе страснал с него. Болката нашепва: „Помниш ли ме? Помниш ли как страдаше?“ Нима бе забравил?‟
Мисли за деня на Детонациите. Брат му бе приказливо дете, умен и забавен – със сигурност по-умен от него. Беше му казал: „Не се дръж като идиот, Хелмут.“ Ел Капитан караше мотоциклета, а брат му Хелмут се возеше отзад. Щяха да ровят из боклука на малък търговски център. Хелмут бе обещал да отвлича вниманието на хората, като пее. Всъщност имаше прекрасен глас. Майка им казваше, че му е даден от Бога. По това време нея вече я нямаше.
А сега какво? Хелмут наистина е идиот, а всички тези години, изминали в борба за оцеляване, са към края си. Ще умрат след пет часа, двайсет и три минути и петнайсет секунди – толкова бяха последния път, когато провери. Какво странно усещане да знаеш точната секунда на смъртта си! Да ти отнемат дори мига на неизвестност.
В един момент двамата с Хелмут ще се отцепят от останалите като куче, което търси усамотено място, за да умре.
Майките спират и им махат да се приближат.
– Нещо не е наред.
Изведнъж ръчно издялана стрела се забива в пръстта до краката им. Втора стрела отскача от бетонна плоча.
– Подземни момчета! – надава вик тя. – Бягайте!
„Подземни момчета ли? Кои са те, по дяволите? И освен това – мисли си Ел Капитан – само не и бягане.“ Кракът му гори. Божичко. Няма да успее. Преша грабва момичето и се втурва напред. Брадуел е плътно до нея. Ел Капитан се старае да не изостава, но болката го забавя. Усеща бедрата на Хелмут – онова, което е останало от тях; мускулите се свиват, сякаш Ел Капитан е кон, който брат му с все сили се опитва да пришпори.
– За бога, Хелмут! По-полека!
– За бога! – повтаря Хелмут.
Далече напред майката се шмугва зад разяден воден резервоар, прекатурен настрани до нисък зид. Още няколко стрели изсвистяват във въздуха. Тя изважда парче тръба и кутийка с тънки стрелички, вероятно отровни. Прицелва се към повдигната капандура насред останките от къща от другата страна на улицата.
Той дотичва при нея, скрива се зад водния резервоар и казва:
– Какви са тези подземни момчета? – Сграбчва бедрото си, разтърсван от болка.
– Били са тийнейджъри по време на Детонациите – обяснява майката. – Прибрали се у дома след училище, докато родителите им били още на работа, и оцелели, скрити в мазетата, където играели видеоигри. Искахме да се грижим за тях, но те държат да са независими. Ръцете на някои са се сраснали с пластмасовите пултове за управление. Отчупиха по-голямата част от устройствата, но на дланите им останаха парчета. Имат самоделни оръжия.
– Аха.
– Призрачни стрелци, живеят под земята. Говори се, че сред тях има разбойници, които изтрепват неколцина дилъри на смърт и заграбват оръжието им. Сега са въоръжени до зъби.
– Дилъри на смърт ли? Имаш предвид Специалните сили. Много остроумно. – Сетне я поглежда чаровно и добавя: – Жалко, че трябваше да оставим оръжието.
Майката го поглежда подозрително.
– Какво друго да кажа? Искам само да помогна – отвръща с усмивка Ел Капитан.
Тя започва да тършува из невидимите кобури, скрити сред тежките дипли на дрехата ù.
– Знаеш ли как се издухват стрелички?
– Това е изкуство. – Беше го усвоил по време на ловен сезон. – Но сигурно съм загубил форма.
Накрая майката изважда втора тръба и комплект стрели.
– Внимавай – предупреждава го. – Върховете са отровни. – Синеокото ù момченце го гледа изпитателно.
– Ще бъда много внимателен!
– Много внимателен! – казва Хелмут.
Ел Капитан поглежда над резервоара и зърва сянка, която се мярка край бетонната плоча отсреща. Подава се призрачна глава. Той стреля и пронизва ухото на подземното момче. То притиска с ръка мястото, а по шията му се стича кръв. После изчезва.
– Добре – казва майката.
– Добре – отвръща Хелмут почти като поздрав.
Минавайки край едно старо джакузи, се промъкват първо до иззидана от павета и каменни плочи стена и сетне до един очукан и оголен миниван. Като отстрелват подземните момчета едно по едно, накрая успяват да се измъкнат от територията им. Ел капитан усеща крака си, сякаш в жилите му тече огън.
В това време Брадуел, Преша и момичето се крият зад рухнал двуместен гараж.
– Чисто е – казва майката.
Преша се обръща към Ел Капитан:
– През цялото време накуцваше. – Наблюдавала го е?
– Разтегнат мускул – обяснява той. – Добре съм.
– Добре съм – казва и Хелмут, сякаш го е попитала.
– Вървете само по тази пътека. Право на запад – казва майката.
– Няма ли да дойдеш с нас? – пита Ел Капитан. – Мислех, че сме добър екип.
Тя съблича якето си. Рамото ù е одраскано.
– Не съм единствената, която знае как се използва отрова. Оставете ни. Така никога няма да успеем.
– Ще потърсим помощ! – обещава Преша.
Само че Ел Капитан не може да участва в това. Може да избухне. Времето му изтича.
– Не – отсича жената. – Майките ще дойдат да ни приберат.
– Фридъл – сеща се Брадуел. – Може да огледа околността отвисоко и да потърси други майки. Ще ги доведе.
Преша изважда Фридъл от джоба си.
– Да напишем ли бележка?
– Просто го пусни – казва майката и погалва детето си. – Те ще разберат.
Преша обхваща Фридъл с ръце.
– Доведи помощ. Намери майките, доведи ги тук – казва тя и вдига ръце. Фридъл размахва крилца и се стрелва в пепеливия въздух.
– А сега вървете. Ние ще се оправим – казва майката.
– Сигурна ли си? – колебае се Ел Капитан.
– В нищо не съм сигурна – отвръща тя, присвила очи.
Партридж
Две по две
През последните няколко часа Партридж и Лайда са работили упорито по картите. Лайда трябва да добави детайли за девическата академия, медицинския център и улицата, където живееше преди време.
Партридж лежи по корем срещу Лайда. Сякаш отново е дете, погълнато от разгърнатия на пода училищен проект. Иска му се този момент да не свършва – проблясващите коледни светлинки, Майка Хестра, която разказва на Садън приказка, и Лайда, приведена над работата си. Майка Хестра им позволява да си шепнат.
– Току-що осъзнах – обажда се Лайда, – че идва Коледа.
В Купола си разменят дребни подаръчета. Ресурсите и пространството са ограничени, така че е неразумно да се правят много продукти. Жените шият готварски престилки и ръкохватки (въпреки че почти никой не готви), плетат шалове (въпреки че температурата в Купола е контролирана) и изработват бижута от мъниста, които мъжете купуват от една жена и подаряват на друга – разменна търговия с еднакви колиета.
– За щастие ще я пропуснем – казва Партридж. – Миналата Коледа баща ми ми подари папки с различни цветове.
– Ще ми липсват снежинките, които децата изрязват от хартия и лепят на прозорците.
– Прекарах празника с учителя по наука, господин Холенбек, и семейството му. Отидохме в зоологическата градина.
– Не си се прибрал вкъщи?
– Баща ми винаги е зает. А и след изчезването на Седж нямаше смисъл.
Тя поглежда картата. Съжалява ли го? Всъщност той не желае съчувствие.
– Как изглежда зоопаркът на Коледа? – пита тя.
Толкова често ги водеха там, че Партридж започна да ненавижда това място. Дори децата на Холенбек го мразеха. Джулби се оплакваше заради ненадутия си балон, а госпожа Холенбек се опитваше да накара двегодишния Джарв да повтаря звуците на животните. „Лъвът казва хррр!“ – Ала Джарв се противеше – от инат или защото не можеше. Партридж мразеше миризмата на препарати, унилите изражения на животните, пазачите и пушките им с упойващи вещества.