Партридж поглежда към Преша.
– С мама? Но как така?
– Когато някой каже лебед – подхваща Преша, но лампичките на Финън светват и ритуалът започва.
– Седем, седем, седем... – От изненада Партридж изпуска кутията.
Щом пиукането приключва, Преша казва:
– Иска имената на седмината избраници. Помниш ли ги?
– Тя не ни ги каза всичките – отвръща Партридж.
Лайда вижда как от корпуса на кутията се разгръща тънка метална ръчица с лъскаво остро връхче.
– Какво е това?
Връхчето отскача и светкавично пробожда ръката на Партридж. От мястото покапва кръв. Партридж хваща Финън за опашката и го вдига като плъх.
– Какво беше това, по дяволите?
– Това е начин да се запознае с теб – обяснява Брадуел.
– Сякаш ми е притрябвал! – Партридж подава кутията на Брадуел и изтрива кръвта с ръкава си.
– С кои имена разполагате? – пита Лайда. Надвесва се над кутията, но не прекалено близо. Не изгаря от желание да бъде убодена.
– Засега знаем за Арибел Кординг, Уилъкс, Хидеки Иманака – изрежда Преша. – Има и още един, който е загинал млад. Подозираме, че се е казвал Новиков.
– Също и Кели – додава Партридж. – Бъртранд Кели и Авна Гош. Записах всичко, което успях да си спомня от разказа на майка ми.
– Кели и Гош – казва Преша.
– Дотук са шестима. Но кой е седмият? – обажда се Ел Капитан, който изглежда напрегнат и призрачно блед. Да не е болен? Може би има треска?
Преша поглежда Брадуел. Като че ли очаква да каже някакво име. Лайда се пита какво се е случило между тях.
Брадуел свежда поглед.
– Може би е Арт Уолронд – казва Преша.
– Боже, дано не е той. Ако се окаже, че е бил замесен заедно с баща ти от самото начало – казва Брадуел, поглеждайки обвинително Партридж, – по-добре да умра. Не и Арт. Не и той.
– Арт – обажда се Лайда. Спомня се несвързаните брътвежи на Илиа, че изкуството ù липсва. Дали не я е разбрала погрешно? – Липсва ми изкуството[Игра на думи. Art (англ.) ознчава изкуство и мъжко име. – Бел. пр.] или липсва ми Арт.
– За какво говориш? – пита Брадуел.
– За Илиа. Каза ми, че иска да умре, само че още не била изпълнила дълга си. – Лайда се заглежда в кутията в ръцете на Брадуел. – Разказа ми история за мъж и жена, които се влюбват. Той ù поверява семето на истината. След смъртта му тя се превръща в пазителка на истината. Трябва да се омъжи за човек, който ще оцелее след Детонациите, за да може и семето да оцелее. Не бива да умира, преди да го е предала на точния човек. Тази сутрин ми каза: „Липсва ми изкуството.“ Тогава си помислих, че говори за красотата, излязла изпод ръцете на хората. Ами ако е имала предвид Арт Уолронд? Тя е жената от историята. Ами ако Арт е мъжът? А Ингършип е човекът, за когото се е омъжила, само за да остане жива. Ами ако истината се крие в тази черна кутия?
– Може да е работила за финансираната от правителството програма и е зареждала кутиите с информация. Може би Арт я е срещнал точно там...
– И я е използвал – додава Брадуел. – Той беше женкар.
– Не – отсича Лайда. – Двамата са се обичали.
– Какво значение има дали са се обичали? – подхвърля Партридж.
– За мен има. Във фермерската къща Илиа спомена, че ù напомням за някакво момче, което познавала отдавна, помниш ли?
– Може да не е било момче, което прилича на теб – отбелязва Преша.
– Може да съм бил аз. – Брадуел се отпуска тежко на един стол. Лайда не знае много за него, но си представя какво е да нямаш никого от времето преди Детонациите – нито един близък човек. Никой не би могъл да понесе такава самота. Птиците на гърба му притихват. – Каква е тази истина? – казва той. – Каква е проклетата истина, която е пазела за Арт Уолронд?
Преша се обръща към Финън:
– Лебед!
Лампичките на Финън светват и той изрича седем пъти числото седем, а щом започва да пиука, те изреждат едно по едно имената: Елъри Уилъкс, Арибел Кординг, Лев Новиков, Хидеки Иманака, Бъртранд Кели, Авна Гош. Финън приема всяко име със зелена светлина.
– Артър Уолронд – казва накрая Брадуел.
Примигва и последната зелена светлинка. Уилда хваща ръката на Преша.
Всички чакат – но какво? Лайда не знае отговора, ала нищо не се случва. Лампичките на Финън угасват.
– Това ли беше? – недоумява Преша.
– И сега какво? – учудва се Ел Капитан.
Гласът на Хелмут отеква унило.
– Не! – възкликва стъписан Брадуел. – Не е възможно.
– Изглежда, това е просто кутия – казва Партридж. – Може би някои неща от миналото трябва да останат в миналото.
– Това може да го каже само човек, който е живял в чист и подреден измислен свят, където всичко блести, измазано с чисто нова боя, с твоето хубавичко училище, спретнати съученици и оглупяла от любов приятелка.
– Млъкни – сопва се Партридж. – Няма нужда да ми четеш лекции.
– Не съм оглупяла от любов – процежда Лайда през зъби. Партридж я поглежда. Нима е успяла да го изненада? Част от нея се надява, че отговорът е да.
– Нямаме време за разправии – обажда се Ел Капитан.
– Партридж е виновен! – виква Брадуел. – Финън не би издал тайните си пред сина на Уилъкс – не и ако Арт Уолронд е програмирал тази кутия.
– Струва ми се, че надценяваш Уолронд – казва Преша. – Нали не мислиш, че Финън знае кои сме ние и кои са родителите ни? Това е лудост.
– Не, не е – възразява Партридж, поглеждайки ръката си. – Финън взе кръв от ръката ми.
– На мен също – додава Брадуел. – От палеца.
– А на мен ми отскубна коса – казва Преша.
В този миг над тях се разнасят стъпки.
– Мисля, че се успокоихме навреме – отбелязва Ел Капитан.
Майка Хестра отваря вратата на вагона и се втурва с думите:
– Вече са в тунела.
– Кой? – пита Ел Капитан. – Специалните сили ли?
Майка Хестра и Сайдън кимват едновременно.
– И приближават бързо – додава тя.
Партридж грабва картата. Изважда молив и казва:
– Ето тук – казва той и отбелязва „Х“ върху картата. После начертава линия, водеща към медицинския център на нулево ниво. Отбелязва набързо и броя на вентилаторите в тръбата, броя на вентилаторните перки, филтърните прегради и времевите интервали, на които системата спира работа – три минути и четирийсет и две секунди. – Лайда, обясни им къде според теб се намира товарният док.
Но тя не е сигурна.
– Тук, струва ми се. Имаше хълм, а в далечината се виждаше гора. Така че, може би е тук.
– Не се тревожи – отвръща Преша.
Брадуел прибира картите. Над главите им трополят стъпки. Всички поглеждат нагоре, сякаш могат да прогледнат през тавана на вагона и пластовете мръсотия.
Лайда трябва да каже истината на Партридж: не би могла да се върне там. Би предпочела да живее в пущинака до края на живота си и да страда, отколкото да се върне там.
Партридж повдига ризата си.
– Не мога да взема мускалите – казва той и ги развива внимателно от кръста си. – Съдържат съставка, до която, подозирам, баща ми вече се е докопал, но не искам да знае, че ние също я имаме. Може да ви е от полза. Но внимавайте. Съдържанието на тези мускали е нещо като лекарство с чудотворен ефект – образува нови клетки и какво ли не още. Може обаче да бъде и опасно. – Подава на Преша увитите мускали. – Тя би искала ти да ги вземеш.
Преша ги поема предпазливо и казва:
– Ако нещо се обърка и не се върнеш, тръгваме след теб.
– Благодаря – отвръща Партридж.
– Ще останем тук с момичето, докато опасността горе премине – казва Брадуел.
– Бъди внимателен – предупреждава го Ел Капитан.
– Внимателен – повтаря Хелмут.
Партридж се обръща и поглежда Лайда. Стисва ръката ù.
– Двамата с Лайда ще бъдем плътно един до друг. – В този миг Лайда усеща, че тези думи предопределят съдбата ù. Как да му каже, че няма да тръгне с него? Та той жертва всичко. Не трябва ли и тя да се пожертва? Представя си как майките я карат да остане и все пак знае каква роля ù е отредена – нещо, което ù внушаваха от дете. Да бъде нечия спътница. Да бъде опора.