Но изведнъж нещо го удря в тила. Той полита напред и охлузва кожата на дланите си. Над него надвисва огромната фигура на войник с исполински череп и насечена челюст. Навежда се, поглежда Партридж и просъсква:
– Най-сетне ще те спукам от бой. Какво ще кажеш?
Вик Уелингзли. Партридж втренчва очи в неговите:
– Не знаех, че жалките марионетки на Купола имат толкова добра памет.
Уелингзли изритва Партридж в стомаха, изкарвайки въздуха от дробовете му. Боят няма да е равностоен. Трансформацията на Уелингзли е невероятно напреднала, пък и беше едро дете. Той забива юмрук в земята до лицето на Партридж.
– Как се измъкна?
– Какво? – промърморва Партридж.
– Исках да се махна. Всички искахме да се махнем. Но ето в какво ни превърнаха.
– Аз нямам вина за това. Никога не съм искал да...
Но Уелингзли не го слуша. Отново е свил юмрук за удар. Партридж се претъркулва наляво. В този миг Уелингзли е нападнат в гръб и рухва на земята. Хейстингс. Той поглежда Партридж, но не отронва дума.
– Благодаря – изрича Партридж.
Хейстингс кима. Жестът му означава: „Бягай. Спасявай се.“
Докато тича, Партридж се обръща и вижда как Уелингзли застава на колене, сграбчва Хейстингс и двамата се хващат за гушите. Схватката е ожесточена – яростна размяна на юмруци сред облаци прах.
Партридж бяга с все сили. Пясъчните създания се промъкват все по-близо до мястото на свадата, привлечени от кръвта. Той зърва в далечината силуетите на двата разрушени затвора и една фигура, която се плъзга бързо по руините – Лайда.
За последен път хвърля поглед назад; пясъчните създания се издигат, мощни и освирепели, изпълвайки въздуха с пясък и пръст, зъби и нокти. Няма сили да гледа. Опитва се да повика Лайда. Но тя не се обръща. Между развалините на затвора са сгушени останките на къща.
Самотна, килната на една страна, къща без покрив.
Лайда потъва в зейналата тъма на външната врата.
Преша
Комин
Подземни момчета. Твърде много, за да ги преброи. Въоръжени с истински оръжия. Явно не са дошли на спасителна мисия. А на лов за едър дивеч – Специалните сили. Преша гледа как отстраняват войниците един по един, а Пясъчните създания забиват нокти в плътта им. Двете с Уилда са опрели гърбове на средния комин, чиято горна част се е пръснала като електрическа крушка.
Ел Капитан изкрещява името ù.
– Тук! Тук сме! – обажда се Преша.
Той се появява от другата страна на комина. Приближава, накуцвайки, и се отпуска на едно коляно.
– Къде е Брадуел?
– Върна се да вземе Финън и картите. Чакаме го.
– Трябва да се махнем оттук, докато все още можем. Аз ще нося Уилда. Той знае къде отиваме. Ще ни настигне.
– Не можем да го оставим – възразява тя, вперила поглед в полесражението и облаците прах. – Всъщност какво ти е на крака?
– Стара травма.
– Не каза ли, че е разтегнат мускул?
– Това беше травмата – отвръща той и се изкашля в свивката на лакътя си. – Въздухът тук може да те задуши, ако преди това не го направи някое пясъчно създание.
Крие нещо. Тя поглежда Хелмут, който се взира в нея с разширени от страх очи.
– Задуши – повтаря той. – Задуши.
Преша поглежда крака на Ел Капитан.
– На крачола ти има кръв. Разтегнатите мускули не кървят. – Посяга към крака му, но Ел Капитан се дръпва назад.
– Недей. Не е нищо особено.
– Нищо – отронва Хелмут.
– Трябва да ми покажеш – настоява Преша.
Ел Капитан тръсва глава, отправя поглед в небето и въздъхва.
Преша разбира какво става. Един от онези паяци.
– Не – прошепва тя.
Той кимва.
– Носиш го още от града?
– Да. Спипа ме точно преди да се кача в пикапа.
– Спипа мен – обажда се Хелмут. Ако брат му се взриви, той ще го последва.
Гърлото ù се свива.
– Докато ме спасяваше ли?
Той извръща поглед и Преша разбира, че именно тогава се е случило. Усеща, че я разкъсва непоносима вина. Протяга ръка и докосва гърдите на Ел Капитан, точно над сърцето.
– Колко ти остава?
– Около два часа. Достатъчно, за да стигнем до медицинския пункт.
Обзелата я вина се заменя от гняв.
– Можехме да те заведем на лекар в щаб-квартирата! Щяхме да напуснем града и...
– Не – възразява той. – Това щеше да отклони вниманието ни от основната цел, да загубим време...
– Но... – премисля тя наново всички решения, взети в метрото – тъкмо ти ме убеди да дам още малко време на Брадуел и Партридж, за да разкрият тайната на кутията, да довършат картите...
– Както казах, понякога хората за готови да се жертват в името на общото благо. Това е истината.
Въпреки това е бясна.
– Още не е късно. Трябва само да те заведем... – Отеква експлозия. Основата на комина избухва сред прах и отломки. Ударната вълна я блъска в гърба, върху нея се изсипват парчета цимент и хоросан колкото юмрук. Остава без въздух. Ушите ù заглъхват. Изглежда, Специалните сили са прибегнали до тежката артилерия. Прокарва нервно пръсти по мускалите. Невредими са. Обръща се по корем и се оглежда. Въздухът е изпълнен с дим и прах.
– Уилда!
– Тук е! – Ел Капитан я държи в обятията си, предпазвайки я с тялото си.
Нова експлозия разтърва ивицата земя помежду им.
– Бягай! – кресва Преша. – Вземи я и бягай!
Ел Капитан става.
– Пак ще се видим! – надвиква шума Преша. – Това не е краят! Не може да е краят.
Той се усмихва тъжно и побягва, накуцвайки. Докато се отдалечават сред прахоляка, Хелмут вдига кльощавата си ръка. Маха за сбогом.
Преша има чувството, че нещо я разкъсва отвътре. Значи, паякът се е впил в плътта на Ел Капитан, докато е спасявал живота ù. Малко му остава. Опитва се да си спомни. Трябва да се съсредоточи. Примигва, за да пропъди сълзите, и поглежда към бойното поле.
Брадуел. Трябва да намери Брадуел.
А къде са Партридж и Лайда? Дали вече не ги водят към Купола?
Втурва се с натежали крака по руините на взривения комин. На няколко метра зърва хора, обзети от паника. Отначало решава, че са групита, но после осъзнава, че е шайка подземни момчета, завлекли далече от полесражението едрото тяло на войник от Специалните сили, вече издъхнал. Изкормват тялото му за оръжия и боеприпаси. Усеща, че ù прилошава. Ненавижда този свят.
Брадуел. Къде е той, по дяволите? Дали изобщо ще се върне? Ами ако е мъртъв? Ами ако вече го няма?
В далечината подземните момчета се счепкват за останките от разкъсаното тяло на войника. В същия миг нещо малко и остро изсвистява във въздуха и се забива глухо в земята.
Стрела.
А после и още една.
Майките са тук, заели позиции в далечния край на могилата. От тях се излива дъжд от стрели и копия. Но защо е тази внезапна атака? Досеща се. Майките прикриват Браудел, който в този миг се носи към нея през стелещия се прахоляк, стиснал Финън под едната си мишница и навитите на руло карти под другата. Жив е. Изведнъж гърдите ù се изпълват с въздух и облекчение. Може би радост?
– Брадуел! Тук съм! – надава вик тя.
Куршумите свистят и отскачат от рухналия комин. Веждите му са посипани с пепел, лицето му е почерняло от прах. Залива я вълна от спокойствие. Но тогава той пада. Застигнат от куршум? Браудел все още стиска Финън и картите, ала едно пясъчно създание е впило нокти в глезена му.
Преша се втурва с все сили към него. Със свободния си крак Брадуел изритва яростно пясъчното създание и забива лакът в пръстта за по-добра опора.
Преша изважда нож и го забива между изпъкналите ребра – право в сърцето на пясъчното създание. Докато изтегля оръжието от тялото му, чува гърлен крясък и съскане.
Помага на Брадуел да стане. Останките от срутения комин се пръсват и порой от отломки се изсипва на земята.
Втурват се към дърветата в далечината– гора, която отвежда до реката и после до хамбар от блокове сгурия. Скоро спират да си поемат дъх.