Партридж
Надолу
Легнал по гръб, Партридж отваря очи и вижда пепеливия похлупак на нощното небе, вирнало се над него като океан от облаци. Луната хвърля наоколо бледа светлина. Когато Лайда прошепна „сбогом“, и той си помисли същото – сбогом на този свят с пепелта, небето и вятъра. Светът извън Купола пулсира със свой собствен ритъм, като яростно туптящо сърце, което кара всичко наоколо – дори вятъра – да изглежда толкова живо. Не иска да се връща към застоялия, тежък въздух в Купола, към неговата прецизност и стерилна чистота, към прикритото му с добри обноски лицемерие. И все пак се радва, че ще бъде на топло, в истинско легло – с Лайда.
Напълно облечена, тя стои край рухналата стена, която стига до кръста ù. Сякаш се намира на носа на висок кораб.
Той се изправя и започва да се облича. Вика я. Тя не се обръща.
Партридж грабва палтото си и отива при нея. Прегръща я и я целува по бузата.
– Да ти дам ли палтото?
– Няма нужда.
– Хайде, облечи го. – Сваля палтото и го намята на раменете ù.
– Въпрос на време е – казва тя. – Преди малко видях Хейстингс.
– Къде?
– Обикаляше сам из руините на затвора. Вероятно се е отделил от другите. Предполагам, че се опитва да те намери.
– Може той да ни отведе там. По-добре, отколкото Уелингзли. Ще бъде добре за репутацията му, ако той ме предаде.
– Той няма да ни отведе там – отвръща Лайда.
– Какво искаш да кажеш?
– Няма да ни отведе. – Тя се отдръпва.
– Нещо не разбирам.
– Няма да дойда с теб – прошепва тя.
– Но нали се връщаме заедно.
– Аз не мога да се върна.
– Ще бъдеш с мен. Ще се опитам да те защитя.
– Точно за това става дума – отвръща тя с насълзени очи и отчаяние в гласа. – Вече не искам да бъда защитавана.
Партридж не вярва на ушите си. В това няма никакъв смисъл. Оглежда опустошената околност.
– Навън е пълно с варвари. Ще направя всичко по силите си... – Иска да ù каже, че ще положи усилия да се грижат добре за нея, но знае, че Лайда не иска и да чуе.
– Вътре също е пълно с варвари. Само че в Купола ни лъжат.
Права е, разбира се. Партридж се заглежда в пясъчните създания, които се надигат и после изчезват, блуждаейки под земята. Като кораб, който влачи мрежата си по дъното на морето.
– Може би ти нямаш нужда от мен, но ако аз имам нужда от теб?
– Не мога. – Гласът ù е твърд, дори не потрепва. Това го изненадва.
– Но ти щеше да дойдеш с мен. Нали се сбогува с този свят? Чух те да го казваш.
Тя поклаща глава.
– Не се сбогувах с този свят – отвръща тя. – Сбогувах се с теб.
Партридж усеща, че не му достига въздух, сякаш нещо го блъска в корема. Поглежда към руините на затвора. По срутените греди пълзи тънък лъч светлина. Това е Хейстингс, който си пробива път сред отломките. Изведнъж спира, сякаш усетил, че някой го наблюдава. После се обръща и поглежда към Партридж, осветявайки лицето и гърдите му. Оборудван е с отлично зрение. Сигурно го вижда в най-малки подробности. Хейстингс отмята косата от очите си, след което поема към къщата.
−– Хейстингс идва насам – казва Партридж. Обръща се към Лайда. Страните ù са порозовели от вятъра, а сините ù очи изглеждат още по-сини. – Какво трябва да кажа, за да те убедя да дойдеш? Ще ти обещая каквото поискаш. – Бои се да не заплаче.
−– Това ще ти трябва. – Подава палтото му. Той отказва да го поеме, сякаш това ще я задържи при него – едно палто, което не може да върне. После го взима и извръща поглед. Тя го целува по бузата.
– Не бива да оставаш сама тук – казва той.
– Майките ще дойдат да ме вземат.
Партридж долавя ударите на собственото си сърце, а после и трополенето от ботушите на Хейстингс, долитащо от долния етаж.Той бърка в джоба на палтото си и изважда музикалната кутия.
– Вземи я. – Отначало ръцете ù дори не помръдват, но после тя вдига очи към него. – Моля те.
И тя я взима.
– Идвам! – виква той на Хейстингс.
– Пази се – казва тя. – Страх ме е, заради баща ти.
– Знам, че не може да му се вярва – отвръща той.
– Да, така е – съгласява се Лайда. – Но все още искаш да те обича.
Това е вярно. Не може да го отрече. И затова е толкова уязвим.
– Ти се сбогува, но аз не. – казва Партридж. – Защото един ден пак ще се намерим. Сигурен съм в това. – Не може да понесе мисълта, че тя го оставя. Виква отново на Хейстингс и хуква по стълбите.
Преша
Призрачни момичета
Вървят по брега на реката, където тръстиката е висока. От време на време се чува ръмженето на звяр. Веднъж тя зърна тъмна муцуна и мигновения блясък на оголени зъби. Брадуел би трябвало да знае къде е плитко, за да преминат от другата страна, само че още не е открил мястото, а дневната светлина вече избледнява. Реката е дълбока и тъмна. Реки. Някога виждала ли е друга река? Има ли спомен от подобно място? Почти може да го усети, но същевременно се бои от него. Дори да има спомен, изобщо не е сигурна дали иска да го извади от подсъзнанието си.
Вечерта е ветровита и студена. Тръстиките, покрити с тънък слой лед, потракват една в друга. На брега, където пръстта още не се е втвърдила от студа, засмуква ботушите на Преша, като че ли в нея има нещо живо, с пипала. Брадуел носи Финън под мишница. Двете карти – вече мръсни и измачкани – е затъкнал на кръста.
Течението е бързо. Преша се замисля за призрачните момичета. И запява песента с тих глас: Реката е широка, течението зове, извива се, зове. Кой от този свят ще ги избави?
– Казват, че наблюдателният пост, накъдето сме се запътили, е училището на момичетата от песента – казва Брадуел.
– Наистина ли?
– Поне така се говори. Нали знаеш как е било навсякъде, където е имало вода? Плувни басейни, езерца насред игрища за голф и реки като тази. – Тръстиката издрънчава. Нещо рунтаво се шмугва в храстите.
Преша знае само онова, което е чувала от хората. Всички тръгват към водата – процесия на смъртта – защото навред се извивят огнени вихрушки, светът е като кутийка с прахан. Навсякъде лумват пламъци. Също като призрачните момичета хората стигат до водата и реките се изпълват с тела. Обгорени и кървящи, намират там смъртта си. Но тя не помни онова време. Нито частица от него.
Преша поглежда реката и казва:
– Знаеш ли какво искам да разбера? Дали мога да плувам. Все пак това е нещо, което човек би трябвало да знае за себе си, нали?
– Да, така е.
Сенките наблизо се раздвижват. Разнася се ръмжене.
Брадуел се обръща и я поглежда.
– Е, искаш ли да опиташ?
– Да плувам? Да не си полудял? Водата е ледена. Къде ще пресечем реката?
– Хм, колкото до това – отвръща той, – не съм сигурен дали е километър напред или километър назад. Да не говорим, че зверовете наоколо стават нетърпеливи.
– Няма да вляза в мразовитата вода. Не защото не мога да плувам, а защото ще умрем от измръзване!
Тръстиките издрънчават. Едно дребно зверче се стрелва сред тях. Ръмженето се усилва.
Брадуел развързва обувките си.
– По-вероятно е преди това да ни погълнат гадините, които ръмжат.
– Какви са те? – прошепва Преша.
– Нямам представа, но са готови да нападнат. Виждаш ли ламаринения покрив ей там? – пита Брадуел.
Преша присвива очи, взирайки се отвъд реката. С мъка успява да различи покрив сред дърветата.
– Това ли е наблюдателният пост?
– Да.
– Няма ли мост или нещо такова?
– Кой да го построи, бобрите ли?
– Който и да е.
– Виждаш ли някого?
– Може би, ако извикаме, ще ни чуят.
– При шума на реката, едва ли? Но дори да ни чуят, какво ще направят? Ще направят мост, по който да преминем?
Мост от тела. Река. Има някакъв спомен. Усеща, че ù прилошава, слюнката в устата ù пари. Привежда се и се изплюва.
– Какво има?