– Нищо. Добре съм.
– Не изглеждаш добре.
– Нищо ми няма. – Нагазват във водата, която ще ги изцери, раните ще заличи и изцери. Смъртта всяко петънце от кожата им ще изтрие и тя ще заблести. – Представя си как призрачните момичета вървят слепешката, пеейки химна на училището. Тела и вода. Тела. Брадуел бе казал: „Нали знаеш как е било навсякъде, където е имало вода? Плувни басейни, езерца насред игрища за голф и реки като тази.“ Но дали знае наистина?
– Слушай. – Брадуел съблича якето си. – Трябва само да се отпуснеш, а аз ще те избутам до другия бряг.
Маршируват слепешката с песен жална, гласове печални, песен жална. Слушаме смирено, докато ушите ни не почнат да звънтят, ушите ни пищят, ушите ни звънтят. Тя се оглежда. Храстите приличат на свити от страх дребни животни. Мисълта как се носи отпусната във водата, ù се струва ужасна. Точно като момичетата, чиито тела са изплували на повърхността, щом са издъхнали…
– Картите ще се намокрят.
– Вярно. Само че са чертани с молив, а не с химикалка. А това е по-добрият вариант. – Той съблича ризата си – да не му пречи, докато плува. Гърдите му са по-широки и яки, отколкото си спомня. Раните на мускулестите рамене са заздравели и на тяхно място личат розово-червени белези. Той е красив и силен – а това го прави още по-красив. Долавя пърхането на птиците, макар че не ги вижда. Стои с гръб към гората. Може би не иска тя да ги вижда. Никога не го е признавал, но сигурно е така.
– Трябва да свалиш по-тежките дрехи – казва той. – Нали не искаш водата да те повлече към дъното? – Разкопчава колана си и разтрива енергично ръце.
Финан приближава досами водата. Прибира колелца и ръчки. От двете страни на кутията се появяват тънки, ципести крайници. Изглеждат деликатни, но силни.
– Дали ще се справи? – пита Преша.
– Конструиран е с идеята за наближаващия апокалипсис. Ние сме по-уязвими от него. – „Уязвими.“ Отново се замисля за призрачните момичета, които са били толкова уязвими. – Наистина ли ще го направим?
Преша отправя поглед към водата. Съзира въртоп, който бързо изчезва. Спомня си онзи кошмар, който сънуваше като малка – как брои телеграфните стълбове. А когато стълбовете свършват, дядо ù ù казва да затвори очи, да си ги представи и да продължи да брои. Коляното сърби. Слънцето го няма.
– И трябва просто да се отпусна?
От тръстиките се разнася ръмжене. Преша различава искрящи очи, муцуни и зъби.
– Да – отвръща Брадуел, хвърляйки поглед към животните. – Достатъчно е да си спокойна и да се отпуснеш. Другото остави на мен.
Тя смъква палтото си и развързва връзките на обувките си. Събува ги. Целите са в кал. Брадуел смъква панталоните си. Остава по шорти. После изнизва колана от гайките, пристяга го на кръста си и затъква картите вътре.
– Май не се шегуваш, че водата може да те завлече – отбелязва тя.
– Ами да. – Нагазва в реката, присвивайки очи от допира с ледената вода. Сега Преша вижда птиците – с лъскави перца и оранжеви крачка. Водни птици.
– Мускалите – сеща се тя, проверявайки дали са добре закрепени.
– Хайде! – Един от зверовете е напуснал прикритието си. Зърва сноп блестяща козина – почти като грива. Ръмженето отеква приглушено. Обръща се към брега. Поглежда копринената грива на звяра, която прилича на завеса; пред погледа ù се мярва тъмна и кална ръка, човешка ръка. Призрачно момиче? Не, това е само легенда. Преша отстъпва заднишком към ледената река. Водата се плиска в краката ù. Толкова студена, че пари. Вдига високо ръце, водата стига до ханша ù. Брадуел я улавя за ръка. Тя се повдига на пръсти, усещайки как олеква.
– Остави водата да те носи. Аз съм до теб. – Той я прегрща през кръста и я обръща по корем. Преша се хваща за врата му и краката ù изплуват. Кожата ù започва да замръзва.
Финън влиза във водата и почва да гребе с ципестите си перки. После се изгубва напред.
Преша задържа дъха си, повдигнала високо брадичка. Брадуел се оттласква от дъното и рита с крака.
– Опитай и ти – подканя я той, – стига да искаш.
Тя раздвижва крака, но се чувства замаяна. Издиша и моментално вдишва отново. Вече съжалява, че не съблече повече дрехи. Натежали са.
– Справяш се чудесно – казва с пухтене Брадуел.
В този миг Преша усеща, че нещо се плъзва между краката ù. Свива ги към гърдите си, залавяйки се здраво за врата на Брадуел.
– Тук има нещо!
– Сигурно е риба. Няма какво друго да е. – Но от начина, по който очите му шарят по повърхността, разбира, че той също е изплашен.
Водата е прекалено тъмна и мътна, за да се види нещо.
– Не, не приличаше на риба – отвръща тя. Призрачните момичета. Ами ако са тук, навред около тях, ръмжащи зловещо в тръстиките, спотайващи се под водата.
– Ритай! – подканва я Брадуел.
– Не мога.
– Пусни се от мен! – надава вик той, но Преша отново усеща раздвижване в краката си. Този път ù се струва, че нечия ръка се увива около глезена ù, след което я пуска.
Тя надава вик и се вкопчва така силно в Брадуел, че той потъва под водата. Изтласква се от него, за да остане на повърхността, и започва да се катери по тялото му, натискайки го надолу. Инстинкт за самосъхранение. Дали няма да го удави? Усеща, че я обзема паника. Мятайки се във водата, започва да крещи името му. Потапя се – изгубила слух, зрение и въздух.
Махайки с ръце, тя изскача задъхана на повърхността, разсича бясно водата, блъска по нея с главата на куклата, но потъва отново. Държи очите си широко отворени, но вижда само мрака. Тишината нахлува в ушите ù. Опитва се да се добере до повърхността, но колкото повече движи ръце и крака, толкова по-дълбоко потъва в ледените води. Задържайки въздуха в дробовете си, усеща гърдите си като кухина, която постепенно се изпълва със студ.
Възможно ли е сърцето ù да замръзне, преди да се е удавила? Кожата ù ще се покрие с лед. Косата ù ще се вкочани. Дрехите ще замръзнат. Тялото ù – мъртво и посиняло – ще бъде отнесено в морето. Коляното сърби – думите от онзи сън отново изплуват в съзнанието ù – слънцето го няма.
Има чувството, че дробовете ù ще експлодират, и тогава вижда огромно количество вода след Детонациите; образът се мярка в съзнанието. Мост – полвината е във въздуха, а отдолу са… тела. Дядо ù казва, че не могат да доплуват отвъд. Сега си спомня всичко. Налага се да пълзят по телата, но вече не може да брои. Не може просто да бръщолеви за сърбящи колене, слънца и тъй нататък. Не може дори да затвори очи. Трябва да премине отвъд, като пълзи през купищата тела. Спомня си как те поддават под лекото ù телце. Всичко това се вписва в съня ù за телеграфните стълбове, обвити в пламъци, за скъсаните жици, за обезглавеното тяло, кучето без крака и овъглената овца. Не е сън. Нито труповете във водата. Това е спомен. От собственото ù минало. В нея се надига паника. Ще бъде погълната от реката. Никога няма да се измъкне от нея. Дробовете ù изгарят от болка. Би могла да отвори уста, да остави водата да нахлуе в гърлото й…
Би могла да сложи край още сега.
Затваря очи, ала мракът дебне навсякъде. Къде ли е Брадуел? Дали е мъртъв? Дали телата и на двамата ще бъдат отнесени в гладкия като огледало океан?
И тогава усеща натиск – сякаш някой е опрял ръце на гърба ù. Друга ръка сграбчва главата на куклата и я дърпа. Преша се опитва да се отскубне, но в същия миг осъзнава че може би искат да я спасят. Може би тези ръце ще я изтеглят на повърхността. Призрачните момичета – представя си как косите им се носят като ветрило около лицата, а униформените ризи се издуват от водата.
Накрая изскача на повърхността. Поема въздух с пълни гърди, който изгаря дробовете ù. Кракът ù опира дъното на реката. Изправя се с мъка, а водата все още се плика около нея.
Някой я вика по име. Гласът е на Брадуел. Чува го, че гази във водата към нея, повтаряйки името ù отново и отново. Повдига я под мишниците и я повлича към сушата.
Строполява се на брега. Там са и подгизналите карти. По перата на птиците блестят капчици като мъниста. Гърдите и ръцете му лъщят от водата.
Разтърсва я кашлица. От дълбокия студ, проникнал във всяка клетка, усеща тялото си вкочанено, натежало и изтощено. Ризата и панталоните ù, прогизнали от ледената вода, са залепнали за кожата ù. Тя примигва, вперила поглед в бледата луна, и тогава до нея изплува лицето на Брадуел, неговото красиво лице. Той отмята мократа коса от лицето ù.