Уилда е заспала на дървена скара в ъгъла, където покривът е непокътнат. Наоколо е тихо. Дори хората в палатките навън са притихнали. Самият той не може да заспи – още нищо не знае за Преша и Брадуел. Дарс бе изпроводила спасителен отряд да ги търси, ала щом пристигнаха, Ел Капитан изпрати още една група войници заедно с Финън, който да ги води. Нервите му са изопнати, иска му се да се поразтъпче, да се отърси от напрежението.
Ригс се връща с шише спирт и превръзки.
– Няма ли някой с медицинско образование? – пита Ел Капитан.
– Изпратиха мен.
Ел Капитан въздиша. Хелмут също. Ригс коленичи и развива окървавената ивица плат от ризата на Хелмут.
– Много ли е зле? Да не е инфектиран? – пита Ел Капитан.
– Мястото е тъмночервено, подуто и има малко гной. – Отваря шишенцето. – Сега ще те заболи.
– Преживял съм и по-страшни неща.
– По-страшни – казва Хелмут.
– Направи го бързо.
Ригс почиства всеки сантиметър със спирт. Ел Капитан поема рязко въздух. Хелмут също – дали от съчувствие?
Ригс бързо превързва раната.
Ел Капитан се обляга назад, Хелмут поддържа гърба му изправен.
– Ригс – обажда се той.
– Да, сър?
– Какво си чувал да се говори за мен? За какъв ме мислиш?
– Не знам, сър.
– Напротив, знаеш. Какво говорят хората?
– Най-различни неща. Но тъй като сте наш водач, не мисля, че има някакво значение.
Спомня си как Преша бе чакала Брадуел под прикритието на комина. Дали би чакала и него? Струва ли избщо някой да чака двамата с Хелмут?
– Може би има значение какво мислят хората за мен – казва Ел Капитан. – Може би.
Заглежда се през дупката в покрива. Какво е снегът и какво – пепелта? И двете са сиви, леки и се носят във въздуха. Май няма разлика.
Преша
Лед
Преша е притиснала ухо до гърдите на Брадуел и тревожно се вслушва в слабия ритъм на сърцето му, сякаш е часовник, увит с плат. Дъхът му е лек. Вече не я прегръща, ръката му е отпусната на земята. Притискайки я до тялото му, забелязва, че е покрита с лед. Нейната ръка също проблясва от снега, като фина нова кожа от блещукащи бели кристалчета. Съвсем е изгубила гласа си. Миглите ù са натежали от снежинки. Иска ù се да затвори очи. Снегът да покрие и двамата със сиво одеяло. Да бъдат погребани под снежната дантела.
Не може да си поеме дъх. Изморена е. Вече е нощ.
– Лека нощ – прошепва тя с ясното съзнание, че това може да са последните думи, които изрича.
Опитва се да държи очите си отворени. Когато ги затваря, знае, че не заспива. Сигурна е, че умира, тъй като вижда светлинки сред дърветата. Призрачните момичета, превърнали се в ангели... Чува гласовете им, те се носят към нея, сякаш довяти със снега.
Втора част
Партридж
Чист
Никога вече няма да е Чист. Това е невъзможно, но ето как ще го пречистят.
Преливане на нова кръв, нов костен мозък, имплантиране на нови клетки. Калъпът му за мумии е още там – свръхлек и устойчив. Сега му приляга по-плътно, защото е по-силен отпреди. Тялото му изчезва вътре с часове. Все още не могат да направят нищо с поведенческото му кодиране. Но изпробват различни подходи, прилагат нови методи. Без никакъв успех. Увиваха го с мокри чаршафи, докато тялото му премръзна.
– Лумбална пункция – казва някой и моментално вкарват игла в гръбнака му.
Дават му наркотични вещества да заспи, да остане буден, да говори – в стая с бели плочки и записващо устройство на масата. Думите се изстрелват сами от съзнанието, от гърдите му. Хрумне ли му нещо, веднага го изрича.
Понякога чува гласа на баща си по интеркома. Още не го е виждал, въпреки многобройните си молби. Къде е баща ми? Кога ще видя баща си? Кажете на баща ми, че искам да го видя.
Непрекъснато мисли за Лайда. Понякога я вика. Името ù кънти в стаята дълго, преди да осъзнае, че крещи именно той. Веднъж посегна към един от служителите, облечен с бяла престилка. Сграбчи го за дрехата с думите:
– Лайда! Къде е тя? – Техникът се дръпна и ръката на Партридж рязко отскочи, събаряйки табла с остри метални инструменти, които издрънчаха на пода.
– По дяволите! – извика някой. – Стерилизирайте ги!
Понякога една жена с лабораторна престилка му казва кой ден е, но не на календара, а от пристигането му тук.
Днес е дванайсетият ти ден. Днес е петнайсетият ти ден. Днес е седемнайсетият ти ден.
Кога ще свърши всичко това? Но тя не отговаря.
Кутрето му е друг начин за измерване на времето. Лайда бе права. Арвин Уийд успя с помощта на мишката си с три и половина крака. Господи. А щом е стигнал дотук, дали не е на път да открие лек за баща му? Взаимодействието между костите, тъканите, мускулите, сухожилията и кожните клетки на Партридж се пресъздава чрез многократни инжекции. Чуканчето е покрито с отливка от фибростъкло, чиято форма ще приеме пръстът му, щом израсне напълно. Учени, хирурзи и сестри наблюдават кутрето му през микроскопи. Понякога използват нагорещено острие, сякаш ще запояват нещо.
Регенерацията върви чудесно. Доволни сме. Оцветяването на кожата е почти безупречно.
Морската звезда прави същото. Но дали все още има морски звезди?
Работата е там, че не иска да си връща кутрето. Беше се жертвал и сега саможертвата му е заличена. Миналото, външният свят, случилото се с него и с останалите, смъртта на майка му и на брат му – всичко това се омаловажава и избледнява с неумолимия растеж на клетките.
На два пъти вижда Арвин Уийд. Лицето му е скрито от маска, само очите му блуждаят над главата на Партридж. Би го заговорил, но в гърлото му е напъхана тръба. Завързан е с ремъци за една кушетка.
Арвин не го заговаря, но веднъж му смигна. Направи го толкова бързо, че приличаше на тик. Ала Партридж е убеден, че това не е случайно. Арвин е тук; ще направи всичко, за да се грижат добре за него. Партридж иска да му разкаже за Хейстингс и за случилото се извън Купола. Иска му се да изрече името на Лайда.
Събужда се, но не помни, че е заспивал. Усеща главата си натежала, очите – подпухнали, а тръбата я няма. Бутат го с болнична носилка на колелца, които трополят по плочките. Минават край стъклена преграда. Зад нея се виждат бебета в кувьози. Толкова малки, могат да се съберат в шепата на някоя медицинска сестра. Нима е възможно в Купола да има толкова преждевременно родени бебета по едно и също време? Само че бебетата не са съвършени, не са Чисти. Телцата им са изпъстрени с белези, следи от изгаряния и късове пластмаса и метал. Дали пък не сънува нещастните същества? Или е истина. Кувьозите са толкова много...
Влизат в някаква стая. Гласът на баща му гърми по интеркома:
– Той е дете. Трябва да бъде наказан. Наказанието ще го пречисти. Пречистването ще бъде с вода. Кръщение.
Жената му съобщава, че днес е двайсет и първият ден.
Главата му е пристегната здраво към бяла наклонена дъска. Раменете му са приковани. Не може да мръдне. Има огромен напредък с кутрето – пораснало е значително и вече се покрива с нервни окончания. Трябва да бъдат внимателни. Не бива да го мокрят.
С помощта на механизъм спускат бавно носилката във водата. Заобиколен е от техници, които изпълняват заповеди, носят таймери и мобилни устройства. Главата му се потапя във водата – хладка е; намокря косата му, нахлува в ушите и пълзи по лицето му. Партридж моментално издиша и поема дълбоко въздух. Задържа дъха си, опитвайки се да се освободи. Очите му са широко отворени. Водата е чиста и прозрачна. Стаята е осветена с флуоресцентни лампи. Вижда ясно разкривените лица на техниците.
Изпуска част от въздуха през носа си. Съвсем мъничко. Колко ще го държат така? Баща му не иска той да умре, а може би само да познае смъртта. Изпуска още малко въздух. Чувства напрежение в дробовете си.