Подобно на Уилда, децата бяха програмирани да не съобщават много информация.
– Пропаганда – каза Ел Капитан. – Невръстни говорители на Купола. – Всяко послание, както при Уилда, завършва с келтски кръст.
Наричат ги пречистени, тъй като не са истински Чисти, а дубликати. Всички имат тикове на ръцете и главата.
Преша се надява да открият формулата, която да използват в комбинация с мускалите на майка ù и с третата мистериозна съставка. Може би ще успеят да спасят децата, преди да е станало прекалено късно. Никога няма да признае пред Брадуел, че понякога се взира в главата на куклата толкова дълго, опитвайки се да си представи как изглежда ръката отдолу, че накрая очите ù се замъгляват от сълзи. Да се отърве от главата на куклата? Сигурно това е другата причина да работи така неуморно.
– Знаеш ли, Брадуел, за мен Уилъкс си остава непознат – казва тя. Как да систематизираш бълнуванията на един безумец? Как да откриеш указания, които биха имали смисъл за някой от седморката или за родителите на Брадуел? В крайна сметка Уолронд е насочил всички улики към тях. Пък и Брадуел познава Уилъкс по-добре от нея. – Имам нужда от теб – казва тя. – Събуди се и ми помогни. – Работата е там, че никак не е сигурна дали ще ù помогне, дори да беше буден. Брадуел копнее да научи истината, а не формулата.
Той се прокашля в неспокойния си сън. Страните му се зачервяват. Птиците на гърба му се свиват, сякаш дишането им зависи от неговото.
– Успокой се – казва тя. – Всичко е наред. – Финън се приближава до леглото. Кашлицата на Брадуел спира.
Огънят постепенно затихва. Преша си слага новите обувки и палтото – част от екипировката на ОСР, подарък от Ел Капитан. После избутва желязното резе, което той бе монтирал, и отваря вратата. Вилата на художника е сгушена в самия край на овощната градина. Почернелите клони на дърветата са превити така ниско, че върховете им са пуснали корени. Въздухът е режещо студен. Тогава ù хрумва, че Партридж сигурно спи при постоянна температура – но каква ли е тя? Двайсет и два или може би двайсет и три градуса? Пита се дали изобщо се сеща за нея. Възможно е никога вече да не се видят и за миг всичко ù се струва загубено. Нищо няма да се промени. Това е животът, който я очаква. Тук и завинаги. Същото важи и за него.
А ако Брадуел умре, Преша ще прекара остатъка от дните си сама в тази селска вила сред вкопчените в земята дървета.
Луната е пълна, макар и забулена от пепел. Успява да различи в далечината ниската, разнебитена циментова стена, а малко по-нататък – разпалените огньове пред палатките. От другата страна е старото общежитие, рухнало наполовина. Ето къде живее Уилда.
В общежитието се вижда светлина и Преша се пита дали това не е стаята на Уилда. Ами ако нищо не излезе от черната кутия на Уолронд? Тогава момичето ще умре.
Тя излиза навън, взима наръч дърва от грижливо наредения куп и се опитва да си представи как е изглеждала вилата преди. Дали призрачните момичета са брали плодове от дърветата? Поглежда към овощната градина – дънери с оклюмали корони, безброй почернели и превити клони – и зърва фигура, която се стрелва толкова бързо, че чак мъглата се завихря. Изчезва.
Чува как Брадуел кашля, а после се разнася и гласът му, несигурен и дрезгав:
– Преша!
Тя се втурва в къщата, пуска дървата. Той се мята в леглото. Коленичи до него. Очите му са отворени, но погледът му блуждае.
– Тук съм – казва тя. – Още съм тук.
Задушава го остра кашлица. Преша му донася вода. Повдига главата му и поднася чашата до устните му.
– Пийни – казва тя. – Имаш нужда от течности.
Той затваря очи, отпива малко и отпуска глава. Преша го оставя да легне настрани.
Тя става и нервно крачи напред-назад. Накрая опира чело на каменната стена и започва да чопли мъха.
– Брадуел – казва тя, – защо просто не дойдеш на себе си? Това не може да е краят. – Очаква да ù отговори, макар да осъзнава, че е невъзможно.
Преша отдръпва ръка от стената и вижда цветове – малко синьо, размазано червено. Вглежда се в мъха. Да не би тези петна да са някаква плесен?
Посяга нагоре и маха още малко мъх, а отдолу изникват още цветове. Продължава да чопли мъха. Пред очите ù се открива част от лице – око, буза и ухо.
Кой ли е живял тук след Детонациите? Някой художник? Може би платната са свършили и е започнал да рисува по стените.
Преша грабва гъбата за чинии и започва лекичко да трие мъха, като внимава да не повреди цветовете отдолу. Лицата изникват едно по едно – все на момичета – сякаш са били под ключ. Призрачните момичета. Реката е широка, течението зове, извива се, зове. Кой от този свят ще ги избави?
Дали художникът не е искал да задържи онези изгубени души?Преша си спомня как нещо я изтласкваше към повърхността – онези малки ръце на гърба ù. Истински или не, беше ги усетила. Нагазват във водата, която ще ги изцери, раните ще заличи и изцери. Смъртта всяко петънце от кожата им ще изтрие и тя ще заблести.
Преша знае какво е да под водата и сега сякаш самата тя ги извежда една по една на повърхността. Открива се още една уста, отворена, като че от нея се лее песен. Маршируват слепешката с песен жална, гласове печални, песен жална. Слушаме смирено, докато ушите ни не почнат да звънтят, ушите ни пищят, ушите ни звънтят. Синьо око, присвито от болка. А после и закръглена буза. Светец им трябва и спасител, спасител и светец, спасител и светец. На този бряг ще дебнат и ще се скитат вечно, ще дебнат и ще се скитат вечно. Едно тъжно око с тревожно извита вежда. Присвити устни, сякаш да изрекат дума.
Брадуел диша пресекливо, но ù се струва, че това е дъхът на момичетата. Те вдишват Уил; издишват Ъкс. Той е техният убиец. Той е отнел живота им. Стените са изпълнени с ликовете им. Стаята е изпълнена с дъха им.
Уил.
Ъкс.
Уил.
Ъкс.
Преша се обръща и зърва Финън в краката си. Уолронд бе предупредил да не забравят, че той познава ума на Уилъкс. За да разбере тайната, трябва първо да разбере човека. А за да разбере човека, масовия убиец – отнел живота на тези момичета и на повечето хора по света – тя трябва да проникне в ума му.
Уил
Ъкс.
Трябва да мисли с неговите мисли, да върви с неговите стъпки, да диша с неговия дъх.
Уил – шепнат момичетата в хор – ъкс.
Лайда
Девет
Леглото ù е деветото отдясно. Мястото е ново, стаята също – но временно, разбира се, тъй като майките са в непрекъснато движение. Само нейният номер е постоянен. На следващото място, където отидат, пак ще е девети номер, дори да става дума само за дървени скари на пода или за тела в някоя мръсна къща. В краен случай гробове.
Но защо номер девет? Щом я намериха, майките ù предоставиха това легло, което бе принадлежало на майка, загинала в неотдавнашното сражение. На Лайда ù се струва жестоко да заеме мястото ù. Трудно ù е да лежи тук; в леглото тупти нечие сърце… чуждо сърце. Но няма избор. Майките вярват в реда.
Нощ е. В стаята е тъмно. Някои деца още се мятат в постелята, опитвайки се да заспят. Чува ги, че молят за вода, а майките мънкат под нос и шептят вечерните си молитви. Като заклинание, което ù помага да заспи.
Но не и тази нощ. Току-що са ù казали, че най-сетне ù разрешават да се срещне с Илиа. Откакто се върна, искаше да я види всеки ден, но ù съобщиха, че е под карантина, тъй като е доста зле. Накрая обаче откликнаха на молбите ù. Илиа е на предела на силите си.
– Обвивката на душата ù е износена – казва Майка Хестра. – Часът ù скоро ще удари.
Лайда отпуска глава на възглавницата. До нея е Фридъл. Дадоха ù го, когато пристигна. Сега трябва да се грижи за него вместо Преша. Крилцата му проскърцват, но въпреки това все още лети бързо. Тя го погалва по главицата.