Като малка имаше плюшена калинка, с която спеше. Трябваше сама да се приготвя за лягане. Майка ù се придържаше към възпитателен метод, който учеше родителите да не отиват при децата си, ако нощем ги повикат. А сега за нея се грижат толкова много майки. Чувства се в безопасност. Спечелила си е мястото тук с усилна работа. Мускулите ù горят от умора. Учи се да мята стрели – занимание, при което най-важно е движението на китката. Упражнява се да изкормва пясъчни създания и зверове, да мъкне пръст от наскоро изкопана дупка, да изравя корени и да бели кората им.
През цялото това време се опитва да не мисли за Партридж. Майките са ù внушили, че мъжете са слабост. Те предават любовта ти. Партридж не е чудовище. Той не е от онези мъже, които майките мразят. Но се бои, че колкото повече ù липсва – лицето му, кожата, начина, по който я гледа – и колкото повече се надява, че ще го види отново, толкова повече ще загуби.
Вратата се отваря и в стаята нахлува светлина. Майка Хестра прошепва името ù.
Лайда потупва набързо Фридъл и се втурва към вратата.
– Време е – казва Майка Хестра и я отвежда в малка стая в дъното на коридора. Лайда трябва да разкаже на Илиа за черната кутия – семето на истината.
Илиа изглежда изпита и бледа. Лицето ù е открито, осеяно със следи от изгаряния и белези от Детонациите и от посегателствата на Ингършип. Може би най-сетне се е примирила с обезобразените си черти или просто е прекалено изтощена, за да ги крие. Лайда сяда на стола до леглото ù. Илиа е втренчила поглед в тавана. Лайда взима ръката ù в своята и прошепва името ù. Илиа не отговаря.
– Семето на истината – започва Лайда – се намира в добри ръце. Пази се от хора, които знаят какво да правят с него. Добри хора.
Илиа не помръдва. Дали изобщо я чува?
– Илиа – прошепва Лайда. – Истината е в добри ръце. Ти изпълни своя дълг. – Боже! Нима ù разрешава да умре? Лайда е научена да се бори със смъртта. Един ден баща ù се разболя; а на следващия вече го нямаше – бяха го изолирани. Не ù позволиха да се сбогува с него. Накрая им съобщиха, че е мъртъв. Но от майките знаеше, че смъртта е част от живота.
Лайда вдига поглед към Майка Хестра.
– Отдавна ли е в това състояние?
– Тя е между живота и смъртта.
– Илиа – продумва Лайда отново. – Знам какво имаше предвид, като каза, че изкуството ти липсва. Знам, че говореше за Арт Уолронд.
Клепачите на Илиа потрепват. Тя обръща глава и се втренчва в Лайда.
– Семето наистина е живо. То е съхранено. Изпълнила си онова, което е поискал от теб.
– Арт – прошепва тя. – Видях го. Той е там и ме чака.
Очите на Лайда се наливат със сълзи.
– Можеш да отидеш при него – прошепва тя. – Вече всичко е наред.
Илиа я поглежда отново. Докосва лицето ù.
– Ако имах дъщеря... – тя слага ръка на сърцето си и затваря очи.
– Илиа – прошепва Лайда. – Илиа! – Направи нещо? – казва на Майка Хестра. Мисля, че тя...
– Отива си – отвръща спокойно майката. – Вече ти казах. Тя си отива и това е нормално.
Лайда се взира в гърдите на Илиа. Но те не помръдват.
– Отиде си.
– Да.
Майка Хестра я хваща за ръка и казва:
– Да тръгваме. Ние ще се погрижим за тялото ù.
– Остави ме да поседя до нея.
– Добре – отвръща Майка Хестра.
Лайда затваря очи и изрича молитвата, която преди време шепнеше на плюшената калинка и в която се говори за радостта от зората.
После се връща в легло номер девет. Поглежда Фридъл и другите хора, които спят дълбоко. Иска ù се да им каже: Един човек умря. Току-що един човек ни напусна завинаги. Но няма смисъл да ги буди. Това е естествено. Смъртта е част от живота.
Ляга и се опитва да заспи, но мислите не ù дават мира. Представя си как Илиа и Арт Уолронд се събират на място, което прилича на рай. Възможно ли е това? Спомня си Партридж. Къде ли е сега? Дали е в безопасност? Дали мисли за нея?
Ти се сбогува, но аз не. Защото един ден пак ще се намерим. Сигурен съм в това.
Той се бе върнал към предишния им живот – с правила и строг ред, с хавлиени кърпи, колосани ризи и прясна боя. Хората разчитат на него. Куполът променя хората – но не само с кодиране и лекарства, а и с душния въздух, който дишат. В Купола тя приемаше това, което ù се казваше. Боеше се най-вече да не разочарова хората. Можеше, стига да бе търсила, да открие истината. Ала беше приела – с лекота, готовност и радост – че хората отвън са безчовечни. Не презира старата си същност, а се страхува от нея. Животът в плен бе удобен и щеше да си го живее, ако имаше избор. Ако ù бяха казали, че един ден ще сподели съдбата на нещастниците отвън, щеше да съжали новото си аз. Но за свой късмет сега е навън.
Щом се уверява, че всички са заспали, дори и Фридъл, тя изважда музикалната кутия, която Партридж ù подари. Навива я и повдига капака. Няколко ноти се отронват. Дали Илиа и Арт чуват мелодията? Къде отива душата след смъртта?
Лайда прибира музикалната кутия под възглавницата си.
Нима е възможно Партридж да запомни външния свят – странната представа за него – след като вече е в Купола?
Тя ще бъде заличена. Не се съмнява в това. Куполът няма да позволи да съществува.
Веднъж вече го остави да си тръгне. Но с всеки изминал ден сякаш го оставя отново и отново.
Свива юмруци. Дали ще ме намери отново? Но после си казва: „Не. Не може да искаш това. Остави го намира.“
Разтваря ръце, разперила широко пръсти.
Преша
Камъни
Преша оглежда бележките си. Проблемът е очевиден. Уилъкс е бил луд. Не само, когато е взривил планетата, но и преди това. В единия край на една страница пишеше: Добрият стар Бък и Колинс – вероятно негови приятели. Останалата част от листа бе изпълнена с преплетени змии. На друга страница имаше само цифри: 20.62, 42.03, NQ4, както и думи: Аз съм изкован от огън. Възроден сред пламъци. Какво ли значи това? Изглежда, е имал слабост към поезията. Една строфа, върху която явно е работел, се появява няколко пъти с различни поправки:
Всеки ден полита тя към купола небесен
и докосва с края на крилото си могилата свещена.
Признал ти бих това, но ням оставам, безсловесен,
защото красотата ти е дарба съкровена.
Беше начертал стрелка от „Признал ти бих това, но ням оставам, безсловесен“ до друг стих встрани: „Написана е истината във ефира ясен.“ Следваше списък на думи, които се римуват със свещена, блажена, променена, изморена, наранена – и с небесен – чудесен, тесен, ефикасен, прекрасен. „Романтик“ – ето как го бе определил Уолронд. За кого бяха напсани стиховете? За майката на Преша? От мисълта за това ù прилошава.
Иска ù се да попадне на формули, записки за клетките, дегенерацията, възстановяването, нанобиологията... Вместо това се натъква на страници, запълнени със съзвездия, птици, завъртулки, стесняващи се спирали.
Втренчва поглед в играта на светлината, отразяваща се в корпуса на Финън. Чувства се толкова самотна. Плъзва поглед по рамото на Брадуел, което се издига и спуска с всеки негов дъх, по челюстта и овала на лицето му. Откакто изрече името ù, той сяда в леглото, храни се и прави по няколко крачки, опрял ръка на стената – докосвайки лицата на призрачните момичета, които, изглежда не забелязва. Взира се в Преша, сякаш тя е някъде далече. Понякога прошепва името ù или казва: „Благодаря ти.“ В тези моменти Преша има чувството, че земята под краката ù се продънва. Сякаш пропада все по-надолу и по-надолу. И все пак през повечето време спи и тогава тя се връща към един и същи въпрос: как е успял Уолронд да проникне в ума на Уилъкс? Стаята се завърта около нея, а призрачните момичета сякаш я изпиват с пронизващи погледи.
– Ами ако в това няма смисъл?