Выбрать главу

Ел Капитан се разсмива.

– Уилъкс е рисувал птици и е писал стихотворения? Най-големият масов убиец в историята на човечеството? Това трябва да се види. Финън!

– Слушай, Кап – обажда се Брадуел, – не е време да се подиграваме на Уилъкс.

– Чакай – казва Преша. Опитва се да си спомни стихотворението – за истината, написана високо в небето, имаше криле и нещо свещено. – Искам да видя стихотворението. Любовната поема за това как немее пред красотата ù...

Финън тършува из базата данни. Накрая в светлината на конуса изниква страница от тетрадка. А там са стиховете на Уилъкс.

Преша чете на глас:

– Всеки ден полита тя към купола небесен / и докосва с края на крилото си могилата свещена. / Признал ти бих това, но ням оставам, безсловесен, / защото красотата ти е дарба съкровена.

– Колко зхаросано – казва Ел Капитан.

– Захаросано – повтаря Хелмут.

– Всеки ден полита тя – като съзвездията – към купола небесен – размишлява Брадуел на глас.

– Могилата свещена – добавя Преша. – Това е мястото, което търсим!

– А какво пише отдолу? – пита Брадуел.

– Втори вариант на стиха „Признал ти бих това, но ням оставам, безсловесен“, който гласи: „Написана е истината във ефира ясен.“ – Преша се обръща към Финън. – Покажи отново Сигнус.

Тетрадката изчезва и на нейно място изниква съзвездието. Преша се вглежда в крилата на лебеда.

– Това изглежда по-изпъкнало. Има по-заострен край – посочва едното крило, отбелязано с буквата К. – Финън, как се нарича тази звезда?

Финън се впуска в подробно описание на звезда, известна под името Капа Сигни, която се намира на петдесет и три градуса северна ширина. Покрива сто и единайсет километрова ивица от земята, минаваща през Дъблин в Ирландия, Ливърпул-Манчестър-Лийдс в Англия, Хамбург в Германия, Минск в Беларус и редица руски градове.

– Да проверим през кои градове от световното културно наследство преминава петдесет и третият паралел – предлага Брадуел. – Да видим какви „свещени могили“ ще изскочат.

Финън започва да пресмята данните. Появява се карта, върху която едно по едно изникват различни места под формата на зелени светлинки – четири в Обединеното кралство, две в Германия, една в Полша, една в Ирландия и две в Беларус.

– Десет? – озадачава се Преша. – Това е с девет повече, отколкото очаквах.

– Финън – казва Брадуел, – пресей онези, които нямат нищо общо с древността – нито със средновековието – а после задай търсене на куполи – но без замъци, важни полесражения и градове.

Първо изчезват трите светлинки в Германия, после угасва и тази в Полша и накрая – двете в Беларус. Една по една помръкват и четирите светлинки в Обединеното кралство, докато накрая не остава една-единствена – в Ирландия. Финън им показва увеличен образ на място, известно под името Нюгрейндж. Всички се взират в него. Пред погледите им изниква покрита с трева могила, опасана с бели камъни.

Купол.

И тогава, както се бе случило, щом изрекоха правилните имена на членовете на седморката, Финън засиява в яркозелена светлина – потвърждение.

– Финън, правилно ли се досетихме? – пита Преша. – Уолронд ли те програмира да ни дадеш тази зелена светлина? Това ли искаш да ни кажеш?

Зелената лампичка светва отново.

– Това е! – възкликва Преша. – Нюгрейндж!

– Но оттам ни дели цял океан – отвръща Брадуел. – Какво, по дяволите, си е мислил Уолронд?

– Може би си е мислил, че няма много възможности – отбелязва Преша.

– Ще ни трябва кораб или самолет, за да стигнем дотам – казва Ел Капитан.

– Дотам – повтаря Хелмут.

Преша се втренчва в лицата по стените. Не може това да е краят. Лицата отвръщат на погледа ù. Нашепват ù да продължи да упорства, да не се отказва.

– И сега какво? – пита тя. – Трябва да измайсторим нещо.

– Какво? Достатъчно здрав кораб или самолет, с който да прекосим Атлантика? – подхвърля Брадуел.

Ел Капитан се потрива по тила и въздиша. Хелмут също.

– Наблизо има летателен апарат – казва Преша.

– Така ли? – пита учудено Брадуел.

Преша поглежда към Купола.

– Помните ли как получихме първото послание? – пита тя. – Няколко дни след Детонациите от небето заваляха късчета хартия. Чуваше се далечното бръмчене на летателен апарат. Дядо ми твърдеше, че успял да зърне огромното му туловище, спуснало се за миг сред черните облаци. Истински корпус. Видял го е с очите си. Значи съществува.

– Добре – отвръща Брадуел. – Но къде ще го намерим? И как, по дяволите, ще успеем да го отмъкнем?

За момент в стаята настъпва тишина и тогава се разнася глас с дълбокото звучене на барабан.

– Всичко е в главата ми – казва Хейстингс и сяда в леглото. После спуска краката си на пода, обути в тежки ботуши, и се навежда напред, опрял лакти на коленете си. – В главата ми има карти.

Партридж

Снежинки от хартия

Улиците са пусти. Партридж тича по тесния тротоар, бледнеещ под оскъдните светлини на Мичард Тиътър, покрай кафене „Гуд Морнинг“ и елитни жилищни комплекси: „Оукс“, „Хокс Райс“ и „Уендърли“. Това е второ ниво, превъзхождащо многократно първо ниво. Оттук се вижда Бетън Уест, където бе живял с брат си и с баща си. Разполагаха с балкон и достъп до градината на покрива.

По това време има полицейски час и охраната патрулира из района. Единствената основателна причина да бъдеш навън в този час е някакво извънредно събитие, например неотложно посещение на медицинския център на ниво нула, приютило на територията си и сградите на академията, където би трябвало да е сега Партридж. Всички нива над нулевото не предлагат директен достъп до външните стени на Купола. Заради осветлението и циркулацията на въздуха първо, второ и трето ниво са обградени с дебели стъклени стени, описващи окръжност. Вижда горния ръб на стъклента обвивка, която се издига високо над главата му. За да стигне до нулевото ниво, ще трябва първо да се добере до центъра на Купола, където са асансьорите. Но в ъглите на всеки от тях има монтирани камери. Дали да не изчака сутрешното оживление, когато ще може да се смеси с тълпата, или ще стане още по-зле? Има частен асансьор, който използваше баща му и другите големци. Няколко пъти се бе качвал на него – в един от тези случаи на път за скромната служба в памет на Седж. Проблемът е, че този асансьор е строго охраняван.

Партридж свива бързо по оскъдно осветена алея – широка, колкото по нея да мине електромобил. Притихва в сянката на една жилищна сграда, ослушвайки се за бръмченето на охранителния електромобил. Но единствените звуци, които долавя, са от собственото му дишане, от скърцането на обувките му по паважа и от долитащото от време на време свистене на еднорелсовото влакче, което се движи в спирала между отделните нива на Купола.

Минава край ресторант на име „При Смоуки“. Хранил се е на това място поне стотици пъти. Предлаганата храна, по всеобщо мнение истинска, винаги имаше вкус на нещо изкуствено – приготвена от соя, за да прилича на месо, а за по-голяма автентичност – осеяна със специално оформени парченца хрущял. И все пак е за предпочитане пред соевите таблетки. Хората, обитаващи първото ниво, може никога да не извадят късмет да се хранят тук – освен на медения си месец. Интериорът е все така неизменен; също като обслужващия персонал и менюто.

Зад гърба си долавя странно цъкане. Ала там има само улична лапма и кръжаща около крушката нощна пеперуда. Нощна пеперуда ли? Понякога се случваше някоя птица да избяга от птичарника. Или да зърнеш пляскащи крила и дори гнездо, свито в короната на някое изкуствено дърво. Но борбата с насекомите е безкомромисна. Земята се пръска с пестициди. Служители с бели гащеризони, нарамили резервоари с отрова на гърбовете си, обикалят ежедневно наоколо. Но да зърнеш тук нощна пеперуда е истинска рядкост и това го изпълва с безпокойство, може би защото се оказва, че противно на очакванията си, не е сам.