Проверява ги един по един. Всичките са студени на допир. Още пеленаче, майка му го взе със себе си в Япония по настояване на баща му, тъй като японците бяха водеща сила в разработването на биомедицински нанотехнологии за лекуване на причинени от взрив травми и най-вече в създаването на възпроизвеждащи се клетки, които след инжектиране в тялото започват да го лекуват.
Още като съвсем млад бащата на Партридж използваше мозъчни стимуланти – толкова много, че в главата му пламваха възбудени синапси. Сега проявява признаци на ускорена клетъчна дегенерация: паралитично трептене и линеене на кожата, а после отказ на органи и смърт. Ала той не е единственият. Партридж си спомня, че в Купола всички болни, стари или анемични хора светкавично бяха отвеждани в едно отцепено крило на медицинския център. През последните няколко седмици той проумя мрачната истина: ускорената клетъчна дегенерация накрая ще засегне Специалните сили и всички момчета от академията, подложени на мозъчна стимулация, в това число и самия Партридж.
Преди да умре майка му му каза, че ако съдържанието на тези мускали се смеси с друго вещество, приготвяно по формула – вече изчезнала – полученото съединение може да направи обратима ускорената клетъчна дегенерация. Но тогава той бе обзет от силни чувства – не бе виждал майка си от малък – и не разбра напълно смисъла на думите ù. Сега обаче, припомняйки си всичко това, се опитва да се съсредоточи върху трите основни компонента, които могат да направят обратима болестта: съдържанието на мускалите, другата съставка, върху която, по думите ù, някой работел, и формулата за смесването на тези два елемента.
Освен това майка му му показа и списък на хора, живеещи в Купола, които бяха на нейна страна, в това число родителите на Арвин Уийдс, бащата на Олгрин Фърт и дори Дюран Гласингс – част от някаква мрежа в Купола. Когато извеждаха Лайда оттам, за да я използват като примамка за залавянето на Партридж, един от членовете на тази мрежа прошепна в ухото й: „Кажи на лебеда, че ние сме готови.“ А щом Партридж предаде Посланието на майка си, тя прошепна: „Сигнус“ – дума, чието значение все още не разбира.
От нея знаеше, че течността в мускалите съдържа мощно вещество за самовъзпроизводство на клетките. Но също, че серумът е неустойчив, несъвършен и опасен.
Взима един от мускалите и го разглежда на оскъдната светлина. Пита се защо тази течност е толкова неустойчива, несъвършена и опасна. Например какво ще стане, ако влезе в контакт с кожата на някое живо същество? Иска му се да провери. Тази мисъл се е загнездила в ума му и просто не може да се отърси от нея. За начало има нужда от нещо живо, върху което да я изпробва.
Бръмбарите.
Връща се при бурканите и взима нетърпеливо един. Буболечките отново се разбягват, ала Партридж улавя един в шепата си. Тя е с лъскаво гръбче и яркочервена главица с бодливи рогца. Разперва крачка, осеяни с остри шипове. Партридж го държи, но усеща, че насекомото запълзява по пръстите му.
– Съжалявам – прошепва той. – Наистина съжалявам.
После го отнася при шперплата, отваря музикалната кутия на майка си, внимателно го слага в нея и затваря капака. Отвътре се чува драскане. Ще му се Арвин Уийд, геният на академията, да е тук. Господи, как съжалява, че не е внимавал по време на лабораторните упражнения.
Партридж взима една от спринцовките и отстранява капачето. Иглата проблясва на светлината. Дава си сметка, че ще изхаби капка от течността. Само една, казва си той. Една-единствена.
Повдига капака на музикалната кутия. Буболечката се втурва по шперплата, ала Партридж я спира. Докато размахва яростно крачка, изпод крилата ù се подава извита нагоре опашка, разкривайки люшкащо се насам-натам жило. Малките черни очички на буболечката изглеждат влажни. Когато отмества поглед към иглата и започва да натиска буталото, Партридж усеща убождането. Пареща болка полазва по палеца и показалеца му, с които придържа буболечката от двете страни на хитиновата обвивка. Огънят плъзва нагоре по ръката му. Надава вик на изненада, ала не пуска насекомото.
Партридж бързо насочва иглата към него, ала го пуска, тъй като ръката му е вцепенена от болка. Буболечката започва да ситни по шперплата, но от иглата се отцежда капчица гъста течност, която се отронва на задното ù краче, и то се отпуска. Но тя продължава да се влачи напред.
Викът е разтревожил Майка Хестра. Тя почуква на вратата на мазето.
– Какво става там?
– Нищо! – Партридж увива спринцовките с вече подутата си ръка, повдига буркана и мушва вързопа в дупката. А буболечката се шмугва в мрака под шперплата.
Вратата на мазето се отваря с трясък. Силуетът на Майка Хестра се очертава неясно на прага.
– Каква е тази врява? – пита тя.
– Просто една песен, която научих в академията. Тук е дяволски тихо – отвръща, разтривайки пламналата си от болка ръка, но веднага спира. Не иска повече въпроси.
Майка Хестра е доста пълна. Синът ù, петгодишно момченце на име Сайдън, ще остане завинаги прикован към крака ù. Жената е облечена с парчета кожа, зашити едно за друго и скроени по тялото й; малко над бедрото ù е оставена дупка за пъпчивата глава на момчето. Повечето майки са групита, сраснали се с децата си, и Партридж така и не можа да свикне с вида им. По време на Детонациите майките са държали децата в обятията си или приведени над тях са ги пазели от ярките пламъци. Партридж изобщо не може да си представи какво е да бъдеш замразен в това състояние, без никакви изгледи да пораснеш, впримчен завинаги в затвора на майчиното тяло. Лицето на Сайдън е започнало да съзрява. Нима ще остарее така?
Майка Хестра поглежда ядосано Партридж. На едната ù буза личат дамгосани думи – обърнат наопаки надпис, отпечатан на кожата ù по време на Детонациите; приличат на татуировка. До този момент Партридж не е успял да ги разчете, тъй като не си позволява да се взира прекалено дълго в тях. Просто не иска да бъде груб.
– Е, стига толкова – отсича тя.
– И без това смятах да си лягам.
– Хубаво. Сутринта заминаваме. Ще те събудя рано.
– Лайда и Илиа също заминават, нали? – Макар че би предпочел Илиа да не идва с тях. Тя е луда. Нещо, за което не може да я вини. Бе живяла под ключ във фермерската къща, непрестанно малтретирана от мъжа си и принудена да крие белезите си под найлоновата материя, превърнала се в нейна втора кожа. Наскоро е започнала да увива тялото си с парчета плат – може би защото се срамува от кожата си. Или просто по навик. Илия бе убила съпруга си, забивайки скалпел в гърба му, и бе превъртяла. Така че Лайда е единственият човек, когото иска да види. Лайда.
– Лайда, да. Но за Илиа не знам – отвръща Майка Хестра.
– Къде отиваме? – пита Партридж.
– Не мога да ти кажа. – И с тези думи изчезва от погледа му. Вратата на мазето се затръшва подире ù. За миг Партридж се чувства замаян от новините. Край на заточението. Утре ще види Лайда. Скоро всичко ще бъде различно; съвсем скоро. Вече го усеща. Боже, колко му липсва тя.
В този миг чува, че нещо стърже. До слуха му достига шум, сякаш в пръстта се забива лопата. Не, не е това – звучи повече като дращене.
Обзема го чувството, че не е сам.
Музикалната кутия на майка му е на земята. Пресяга се да я вземе, но съзира дълъг черен нокът, стърчащ от тъничка клечка – крак на насекомо, огромно насекомо – да се подава изпод шперплата. Изглежда твърде голям, за да е кракът на бръмбара. Отново се разнася стържещ звук.
Партридж посяга към шперплата и го повдига. Кракът се свива и изчезва от погледа му.