– Как да започнем революция в Купола? – пита Партридж с надеждата, че Гласингс има план.
– Революция ли? – поклаща глава мъжът. – Партридж, заслушал ли си се поне веднъж в лекциите ми?
– Не се обиждайте, но вие не говорехте за нищо друго освен за древните култури. Все неща, които нямат никакво приложение в живота ми.
– Просто се опитвах да те подготвя, без да вдигам много шум. Подбирах внимателно думите си. Пишех лекциите си специално за теб.
– Кажете ми тогава какво съм пропуснал за революциите?
– Революциите започват хора, които са гладни. Разбира се, има и идеологически революции, но основната причина хората да въстават е, че животът им се е превърнал в борба за оцеляване. Главният фактор е отчаянието.
– Да не твърдите, че хората тук не са отчаяни? Мисля, че грешите. – Айралийн например живее в кротко отчаяние. – Според мен хората тук са отчаяни, само че не го съзнават.
– О, имаш право, но това отчаяние ги кара да се вкопчат още по-силно в това, което имат.
– Ако знаеха истината – казва Партридж, замисляйки се за Брадуел. Ще му се Брадуел да беше тук сега. – Ако можеха да зърнат света извън тези стени, ако имаха представа какво е причинил баща ми на хората, със сигурност щяха да се вдигнат срещу него. Щяха да го направят. Убеден съм в това.
Гласингс се обляга в креслото. Едва сега Партридж забелязва, че това не е обикновено кресло. А трон от театралния реквизит.
– Още не си го разбрал, нали? – казва Гласингс.
– Кое?
– Всички възрастни в Купола вече знаят истината – отвръща професорът. – Нещата, които преподаваме в академията са приказки за лека нощ. Партридж, всички ние знаем истината. Всички я носим в себе си.
Преша
Сън
Брадуел спи, а Финън кротува до малкия радиатор, събирайки енергия, докато вниманието на Преша е погълнато от паяците. Всеки от тях носи невероятно мощен експлозив. Тя разглобява взривните устройства, след което ги преработва в малки ръчни гранати. Написала е инструкциите на нов камък и е изработила три прототипа.
Утре сутринта ще напуснат вилата и следвайки картите в главата на Хейстингс, ще се опитат да намерят летателния апарат. Но преди това Преша иска да остави достатъчно надеждни инструкции. На поляната пред бившия пансион е пълно с палатки, натъпкани с хора, които с подходящо обучение биха могли да отстраняват паяците роботи от телата на оцелелите и да произвеждат амуниции. Защо да не им намери малко работа? И тъй като има проблеми със съня, Преша също си е намерила занимание.
Брадуел беше на мнение, че Хелмут и Ел Капитан трябва да останат тук, а Ел Капитан пък смяташе, че не друг, а Брадуел трябва да остане. Накрая се скараха малко преди Ел Капитан и Хелмут да напуснат къщата заедно Хейстингс за през нощта.
– Хората тук ще имат нужда от теб – каза му Брадуел.
– Ти можеш да ме заместваш. Не си достатъчно оздравял за това пътуване.
– Няма да седя тук със скръстени ръце.
– Нито пък аз – отвърна Ел Капитан.
– Нито пък аз – повтори Хелмут.
– Ако откриете летателния апарат, ще имате нужда от пилот – отбеляза Ел Капитан.
– Пилот – рече и Хелмут с нотка на изненада в гласа.
– Баща ми бе освободен от въздушните сили заради психическа нестабилност, след което изчезна – каза Ел Капитан, – но аз прекарах детството си, изучавайки всичко за летенето, и тренирах на симулаторите. Въпреки че не помниш баща си, знам, че имаме две общи неща. Летенето и лудостта.
– Лудостта – отрони и Хелмут.
– Откачен пилот? Това не е кой знае каква перспектива – промърмори Брадуел.
– Въпросът е – обади се Преша – какви са шансовете този летателен апарат да се управлява като симулатора.
Но Ел капитан не искаше да чуе.
– По-добре да имаш под ръка човек, който знае нещо за летенето. Ще бъде жалко да намерите самолета, а да не можете да различите десния борд от кърмата. Финън може също да бъде от полза. Като помощник пилот. – Лампичките на Финън примигват доволно.
Когато Ел Капитан им пожела лека нощ и пое към общежитията заедно с Хейстингс, Брадуел се провикна подире им от вратата на вилата:
– Значи, отиваме всички! Ще се видим сутринта!
Без да се обръща назад, Ел само махна примирено с ръка и това беше всичко.
Преша се изправя, след което се протяга и преглежда отново нещата в раницата си. Изважда един по един увитите мускали и улавяйки светлината през стъклените шишенца, ги нарежда на масата. Течността в тях се люшка, блестяща и кехлибарена на цвят. Замисля се за майка си, която беше блестящ учен. Но нима този изключителен ум я е довел до нещо добро? Лев Новиков я целуваше. Може би двамата са излизали, когато той е умрял. А после, най-вероятно, възползвайки се от скръбта ù, Уилъкс, убиецът на Лев, е успял да я спечели и да се ожени за нея. Но дали след време е открила, също като Уолронд, че Уилъкс е отговорен за смъртта на Лев? Може би тъкмо това я е тласнало към Иманака, бащата на Преша. И все пак е сигурна в едно: в постъпките си майка ù невинаги е била водена от разума и логиката. Много от решенията си е взимала, вслушвайки се в сърцето си, а не в разума. И тъкмо тези решения впоследствие доведоха до смъртта ù.
Преша няма намерение да допуска същите грешки – независимо от чувствата, които бе изпитала в прегръдките на Брадуел в гората.
Най-важното сега е да защити завещаното от майка ù. Без тези три мускала няма да има лечение за никого.
Парчето сукно, което Брадуел ù бе дал, за да увие мускалите на кръста си, не изглежда достатъчно сигурно за такова опасно, а може би смъртоносно пътуване. Затова тя изрязва правоъгълна ивица от едно одеяло и увива в нея мускалите, преди да ги загъне в сукното.
– Защо не спиш? – пита Брадуел с дрезгав глас.
– Събудих ли те? Извинявай.
– Не, не. – Той сяда в леглото и разтрива главата си.
– Какво ще правим с картите на Партридж и Лайда? – пита тя.
– Най-добре да ги оставим тук, където ще са на сигурно място.
– И аз така мисля.
Брадуел поглежда през прозореца.
– Понякога мислиш ли за Партридж?
– Надявам се да не свиква прекалено с охолния живот – казва Преша.
– Той е Чист. Но дори да пренебрегнем този факт, между нас пак ще има пропаст. Не знам дали някога ще се опознаем истински.
– А какво ще кажеш за мен? – Преша взима мускалите и ги прибира внимателно между дрехите в раницата си.
– На теб ти имам доверие.
– Но можеш ли да проумееш що за човек съм?
– Не – усмихва се той.
– Кое е толкова смешно?
Той разбухва възглавницата си и я пъха под главата си.
– Съня, който сънувах преди малко. И ти беше в него.
– Какъв беше?
– Сънувах, че летя. Като малък, преди Детонациите, често ми се присънваха такива неща. – Той се замисля. – Ако не се лъжа, спрях да сънувам, че летя, откакто имам птици на гърба си, с други думи истински крила.
– А как точно летеше в детските си сънища?
– Задържах дъха си и започвах полека да се издигам, докато накрая се оказвах толкова нависоко, че щом разтварях ръце, вятърът ме подхващаше и аз просто се реех във въздуха.
– Ами в този сън?
– На гърба си нямах птици, но въпреки това не бях малко момче. А какъвто съм сега, само че...
– Чист?
– Така мисля. Може би затова се събудих с мисълта за Партридж.
– Какво е чувството? – Преша никога не е сънувала, че може да лети.
– Сякаш съм... по-млад. Бях на същата възраст, но въпреки това се чувствах различно от сега. Като че ли можех да летя, защото нямаше какво да ми тежи. Знаех, както става само в сънищата, че родителите ми са живи. Под мен се простираха тучни поля, сред които течаха реки. Сякаш изобщо не е имало Детонации.
– И аз също бях в съня ти?
– Видях реката – онази, която прекосихме – и ти беше вътре. Бореше се с течението.
– С други думи, давех се.
– Така си мислех. А когато се спуснах надолу да те спася, пак се върнахме в онази нощ. В онази студена нощ. – Тя кимва, изчервявайки се при спомена за това. – Знаех, че за да стигна до теб, ще трябва да си спомня, че родителите ми са мъртви и че светът се е превърнал в пепелище. Когато си спомних всичко това, започнах да падам. Приземих се във водата. Потънах надълбоко и тогава те зърнах под водата. Отново станах, какъвто съм сега – с птиците на гърба и белезите. И...