Партридж не е сигурен в чувствата си. Ала щом я погледне, усеща любовта. Може сега да не е влюбен, но някога със сигурност е бил. И все пак как да я увери, че я обича? Не помни да я е целувал, а още по-малко да я е обичал.
Миглите ù са тъмни, а устните – плътни. Седи до него, тръпнеща в очакване. Целува я. Тя се изненадва. За миг изопва тяло, но после се отдава на чувството. Партридж очаква да усети страст, ала целувката не значи нищо за него. Струва му се фалшива. Липсва тръпката.
Когато се отдръпва, тя казва:
– Партридж, всичко е наред.
– Кое точно е наред?
– Разбирам.
Дали наистина разбира, че не я обича? Ще му се да си спомни. Тя заслужава поне да знае истината.
– Красива си – казва той. – Наистина.
Тя докосва лицето му.
– Бих могъл... – Какво? Да се постарае да се влюби в нея? – Имаме достатъчно време – добавя той. – Няма закъде да бързаме.
Тя поклаща глава и прошепва:
– Но ние нямаме време, Партридж. Нямаме никакво време.
Лайда
Уязвимост
Звуците отвън отекват в ушите ù. Цял ден майките четат имената от списъци, разпределят жените на групи сред глъч от тракащи чукове, стържещи триони и ревящи деца. Като в кошер.
Кипи трескава подготовка за атаката срещу Купола. Лайда е безсилна да ги спре. Седи безпомощна на одеялото, скръстила ръце. Иска да запуши ушите си, да тропа с крака по пода. Сигурна е, че планът им е обречен на провал, въпреки че не знае какво точно ще предприемат.
Майка Хестра влиза в стаята. Застава до легло номер девет, вперила поглед в Лайда. Сайдън се прокашля, сякаш да привлече вниманието ù, но тя не намира сили да ги погледне. Чувства се прекалено разстроена.
– Беше ми обещала нещо – продумва накрая Лайда. – Опита ли да ги намериш? – Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут са единствените хора, от които се нуждае в момента.
– Заминали са – отвръща Майка Хестра.
– Заминали? – Лайда вдига поглед към нея. – Къде са отишли?
– Ясно е само, че са заминали надалеч, но никой от шпионите ни не знае точно къде. Отвъд на контролираните от нас земи. По-далече, отколкото някой е стигал.
– Но там ги очаква смърт.
– Каквото и да ги е накарало да заминат, сигурно е важно, което си струва риска.
Писна ù хората около нея да рискуват живота си за важни неща. Партридж го няма. Илиа е мъртва. А сега разбира, че останалите са заминали. Сама е.
– Ами Уилда?
– Кой?
– Едно момиченце. Онова, което пречистиха.
– Не е единствената.
– И тя ли е заминала с тях?
– Не.
– Тя добре ли е?
– Лайда, пречистените деца не са добре. Виновни са кръвопийците. Децата бавно чезнат. А това е още една причина да се борим.
Лайда поклаща глава.
– Каква беше ти преди Детонациите? – пита тя майка Хестра. – Беше ли по-различна?
– Бях писателка.
– А какво пишеше?
– Някои неща, които бяха позволени, и други, които бяха забранени от правителството.
– „...Кучетата лаеха ожесточено. Навън се спускаше мрак...“ Ти ли си го написала?
Майка Хестра кимва.
– Беше заради сестра ми. Опита се да избяга. Живееше недалеч от Разтопените земи. Тя не водеше двойствен живот като мен – един за пред правителството и друг, който пазех за себе си. Беше в съпротивата. Но я намериха. И пуснаха кучетата подире ù.
– Съжалявам – изрича Лайда. – Как...
– Как се отпечатаха думите на лицето ми?
Лайда кимва.
– Държах написаната страница, когато през прозореца нахлу светлина. Черното мастило я погълна и прогори думите на лицето ми. Живеех в лъжа. Никога нямаше да разкрия истината за сестра си. Щях само да я напиша, а после да я скрия в някое чекмедже. Но сега се налага да живея с доказателството за малодушието ми.
Лайда забива поглед в ръцете си. Сега те са покрити с мазоли и следи от порязване. Вече не иска да е Чиста, пък и заради бебето няма как да бъде, и това ù се струва правилно.
– Колкото до приятелите ти – казва Майка Хестра, – от тях научихме важни неща. Беше ни трудно да държим под око земите си. Така че, щом разбрахме върху какво работят, просто отидохме и го взехме. Искаш ли да видиш?
Лайда въздъхва. Иска ù се да се взира в стената – във влажното петно, приличащо на меча глава – докато шумът заглъхне и всичко приключи. Завинаги. Само че е невъзможно.
– Добре, покажи ми.
Майка Хестра пъха ръка в ловната си торба, почерняла от засъхналата кръв, и изважда черен метален предмет.
– Какво е това?
– Паяк робот, изпратен от Купола, за да сее смърт сред нас. Но сега е граната, която ще използваме, за да ги унищожим.
– Куполът е издържал на Детонациите. Нима смятате, че няколко самоделни гранати ще свършат работа?
– Намерихме още нещо – казва Майка Хестра. – Онова, от което имахме най-голяма нужда от тактическа гледна точка. А то вече е от решаващо значение.
– Какво е то? – Лайда не допуска, че може да има подобно нещо.
Сайдън бърка в торбата. Изважда два дебели свитъка, сгънати няколко пъти. Върху единия личат избелелите цветове на рекламен афиш. Виждала го е и преди. Афиша с надпис: „ИЗЛЪСКАЙТЕ ДОМА СИ ДО БЛЯСЪК“, който бе свалила от пропуканата плексигласова преграда на вагона в метрото. Сайдън ù подава свитъците. Тя ги разгъва на леглото – това са нейните чертежи на девическата академия и медицинския център и плана на Купола, който Партридж бе начертал.
– Нашите карти. – Спомня си как лежи по корем на пода срещу Партридж, който се примъква напред и я целува. Докосва устните си с ръка. – Партридж.
– Да, Партридж, един от кръвопийците. – Той свърши добра работа.
В онзи момент двамата с Партридж си говореха за Коледа. Лайда му разказа за баща си, за снежната сфера, която ù бе подарил, и как бе осъзнала, че и тя като децата в сферата е затворена. А той ù разказа за коледните ваканции в дома на семейство Холенбек. Обеща ù подарък: хартиена снежинка. Попита я дали това е всичко, от което има нужда, за да бъде щастлива, а тя отвърна „да“, после добви „и от теб.“
– Партридж е отбелязал пътя, по който е избягал, и може би мястото, откъдето ти си била изведена навън. Тоест уязвимите зони – казва Хестра.
– Уязвимост. – Неспособност да загърбиш миналото, да отхвърлиш надеждата, когато знаеш, че всичко е изгубено. Лайда примигва и върху картите покапват сълзи.
– Колкото до гранатите – казва Майка Хестра, – те ще бъдат задействани именно в уязвимите зони.
Лайда вдига поглед.
– Не – казва тя. Възможно ли е майките да успеят? Вярно, че Куполът е крепост, но с бягството си Партридж доказа, че дори крепостите имат пробойни. Картите са безполезни за унищожението на Купола, но са напълно достатъчни, за да проникнат вътре въоръжени, да открият Партридж и, както се бе заклела Нашата добра майка, да го убият.
Лайда сгъва припряно картите и ги взима в ръце.
– Картите са грешни. Фалшиви са. Той ви е заблудил.
– Нима? – възкликва Майка Преша.
– Той е кръвопиец. Не можете да му имате доверие.
Майка Хестра сграбчва Лайда за китката.
– Престани. Знам какво се опитваш да направиш.
– Тъкмо ти ме учеше да не се доверявам на кръвопиец!
– Извстно ми е на какво е способен кръвопиецът, за да спечели сърцето на момиче – отсича Майка Хестра. – Така че престани да го защитаваш. Това е проява на уязвимост!
Хватката на Хестра е желязна. Тя дръпва рязко ръката на Лайда и картите падат на земята. Картите, които Партридж бе направил с нейна помощ, ще помогнат на майките да се доберат до него... и да го убият.
– Уязвимост – прошепва Лайда.
Ел Капитан
Мрак
Изминали са два дни и една нощ, откакто летят, и сега отново се смрачава. Очите на Ел Капитан са замъглени от умора, а нервите му са опънати до крайност. Хелмут ту потъва в дрямка, ту се събужда. Вече наближават. Ел Капитан отваря за кратко шлюзовете на трите резервоара, за да нахлуе въздух и да се спуснат по-ниско. След като необятният океан остава зад гърба им, прожекторът на носа на апарата очертава хълмове, долини, каменисти хребети, сенчести езера и опустошени градове.