– Наистина си решила да го направиш.
– Подай ми Финън. Ще имам нужда от него, за да намеря мястото. – Тя се надига на лакти, промушва се през отвора и сяда на ръба на корпуса. Навън е тъмно въпреки светлината, която струи от вратата, от кабината и страничните люкове.
Брадуел прокарва ръка през косата си потрива белега на лицето си.
– Тогава тръгвам без Финън. Това ли искаш?
Брадуел въздъхва. После вдига Финън и ù го подава през вратата на кабината. От кутията се включва тесен лъч светлина, който пробягва по земята и дърветата в далечината.
Преша се плъзга по корпуса на гондолата и скача на земята.
Брадуел се изкатерва нагоре след нея. Тя се обръща – поглежда разрошената му коса, мускулестите рамене и тъмните, влажни очи. Какво ли си мисли за нея? За тях двамата? Самият той е като непроницаема черна кутия.
Тя все още усеща целувката на Ел Капитан на устните си. Беше я изненадала може би най-вече с нежността си. Ел Капитан не е от хората, на които са присъщи нежни жестове. Истината е, че тя също го обича, но по друг, по-различен начин. Двамата са преживели заедно толкова много неща. Когато остана съвсем сама, той ù протегна ръка за помощ. Спаси живота ù. Сигурна е, че дори е успяла да го промени. Отношенията им не са нито прости, нито пък лесни. И как иначе? Когато го срещна за първи път, тя се страхуваше, че може да я застреля.
Брадуел я гледа изпитателно.
Тя се ослушва за миг, опитвайки се да отгатне какво я чака навън. Само че наоколо е тихо и това ù се струва още по-страшно.
– Изпитвам го точно сега.
– Кое?
Чувство за лекота и лудешкото биене на сърцето, сякаш пропада все по-надолу и по-надолу.
– Не проумявам смисъла на всичко, през което сме преминали заедно, не съм сигурна какво означава. Знам само... – Тя изтрива една сълза, отронила се на бузата ù. – Знам, че един ден ще ми липсват дори най-тежките, най-страшните моменти. Ти също ще ми липсваш – добавя тя, вдигнала очи към него – ще ми липсва и този миг.
Той я поглежда така, сякаш иска да запомни завинаги лицето ù.
– Ще стигна дотам – казва тя.
– Предпочитам да се върнеш.
Партридж
Небраска
Дневната програма на Партридж и Айралийн е строго разграфена: пикник край соевите полета, посещение на планетариума, индивидуални уроци по танци в школата на Мърт и Де Вит, където учат ча-ча, румба и фокстрот. Де Вит брои на глас на фона на ритмичната музика.
– Брадички горе! Брадички горе! – обажда се Мърт, а Бекли стои наблизо със самодоволна усмивка.
Учтивите разговори са задължителни. Понякога Партридж се вбесява сякаш без причина. Баща му иска да го направи водач, а ето как си пилее времето!
Но най-лошото е, че нищо не зависи от него. Случи ли се да помоли да се види с приятели или да потърси Гласингс и да се извини, че Бекли бе извадил оръжие срещу него, Айралийн неизменно му отговаря, че все още е твърде слаб.
– Можеш да имаш контакти единствено с хора, които са напълно здрави.
Понякога се пита дали безсъзнанието не е за предпочитане пред това да се влачи от една глупава среща на друга. На всичкото отгоре в съзнанието му не проблясва дори искрица на пробудил се спомен. Единственото, което не му дава мира, са думите на Айралийн в аквариума: „Но ние нямаме време, Партридж. Нямаме никакво време.“
След един урок по танци, докато Айралийн сменя обувките си, той я пита какво е имала предвид.
– Партридж, дори не помня да съм казвала такова нещо. Нали ме познаваш? Понякога говоря глупости!
– Не, не те познавам – отвръща той. – Тъкмо в това е проблемът.
Стресната, тя вдига поглед към него, после се разсмива, но смехът ù звучи така, сякаш ще премине в плач.
– Айралийн, съжалявам. Не исках да те засегна.
– Да ме засегнеш? За какво говориш?
След целувката в аквариума Айралийн е станала още по-затворена в себе си. А може би просто чака търпеливо той да се влюби в нея отново. И Партридж наистина се опитва. Бог му е свидетел, че е така. Все пак що за идиот трябва да си, за да кажеш на момиче, че вече не го обичаш само защото си ударил главата си? Не може да ù причини това.
Въпреки всичко Партридж се чувства манипулиран и безсилен. По-късно, докато се придвижват с моторизираната количка, той казва на Бекли, че иска да види баща си. Неведнъж е отправял тази молба, ала Бекли всеки път намира извинение. Сега обаче Партридж добавя:
– Нека отгатна, Бекли. Този път не мога да се видя с баща си заради претрупаната му програма, заради дълъг работен обяд с останалите ръководители или пък заради презентация, за която трябва да се подготви.
Бекли мълчи. Айралийн го потупва по коляното.
– Сигурна съм, че скоро ще пожелае да се видите! – Чувства се засегнат от липсата на внимание от страна на баща му.
Всъщност не е засегнат. А подозрителен.
Както и изтощен. Главата го боли. Понякога, когато хората го питат нещо, се улавя, че се опитва да чете по устните им, защото не ги чува добре; сякаш се намира в аквариума на белугите и се взира през дебелото стъкло.
– Моля? Съжалявам. Какво казахте?
Изнемогва. Спомня си чувството след Детонациите, когато майка му бе починала. Сновеше насам-натам с отмалели крака. Благословени, благословени – постоянно чуваше тази дума. Благословени сме, че сме вътре. Да, но едва ли си виновен, че много други са навън. Да бъдеш благословен, е извън твоя контрол. Всъщност виновни нямаше – да си благословен или не, до този момент бе индивидуално качество, скрито дълбоко в душата. Но в действителност бе ясно кой е благословен и кой не. Имаше списък.
Това ще рече, че чувството за вина бе недопустимо. Вина за какво? За божията любов? За неговата благословия?
Партридж трябва да е щастлив. Всъщност това важеше за всички. В противен случай все едно хвърляха на вятъра божията благословия. Но колкото и да се стараеше, скръбта му – неизречена и неизразима – ставаше все по-задушаваща. Усещаше я физически. Ала няма за какво да скърби. Животът му е дори по-хубав отпреди, доколкото си спомня. Една вечер, зареял поглед към сцената на плажа, признава на Айралийн колко зле се чувства в прекрасния си нов живот.
– Сякаш съм натъпкан в тяло, което не е мое.
– В чуждо тяло ли? Но това е ужасно! – Айралийн се втренчва в него. Партридж не може да свикне с навика ù да приема нещата буквално.
– Не, не в чуждо тяло. А все едно по случайност съм взел сакото на някое от момчетата от академията, което не ми е по мярка.
– Просто имаш много за наваксване. Проблемът е, че все още живееш в миналото, а трябва да извървиш пътя към бъдещето.
– Хм.
– Не е вярно, че бъдещето не ти е по мярка. Просто ти трябва време, за да го опознаеш, това е всичко. Нима си недоволен? – Това му напомня за благословените и неблагословените, за нещастниците, които водят жалко съществуване. Какъв е техният живот? Представя си мириса на пръст и на пепел. Ала представата е толкова реална, че му се струва почти като спомен…
Когато академията затваря врати за коледната ваканция, Партридж предлага да се разходят там.
– Хайде! – настоява той. – Не може ли да направим поне едно от нещата, които искам?
– Добре! – съгласява се Айралийн. – Щом това ще те направи щастлив!
Вратите на общежитията са заключени, ала Бекли им разрешава да се промъкнат вътре през един отворен прозорец на приземния етаж.
Партридж показва на Айралийн стаята си, сега съвсем празна. Разказва ù за Хейстингс, този стар досадник, който обичаше да казва: „Няма да го приема лично“, макар да ставаше точно обратното. Хейстингс му липсва.
– Беше висок и тромав като върлина. Искаше просто да се забавлява, да си чеше езика. За това живееше.
Айралийн се разхожда из стаята; после се хвърля на едно от двуетажните легла.
– Това ли беше твоето?
– Не – отвръща той и посочва стълбата.
Айралийн се усмихва, качва се по стълбата и ляга на голия матрак, мушвайки ръце под тила си.