– За какво мечтаеше тук горе?
Мечатеше за момичета като Айралийн, които идват и се качват по стълбата към леглото му… В този миг чува щракването на вентилационната система. Температурата се регулира, дори когато в стаята няма никого. Партридж се приближава до прозореца.
– За какво мечтаех ли? – Представя си момичетата, които правят сутрешна гимнастика на поляната. Едно от тях обръща глава. Поглежда към него. Но коя е тя? Как се казва? Майка ù не работи ли в рехабилитационния център? Същото това момиче не пее ли в хора? – Мерц – изрича той.
– Какво каза? – пита неспокойно Айралийн.
– Нищо – отвръща той. – Просто се опитвах да си спомня едно име и изведнъж то изникна в съзнанието ми. Случвало ти се е, нали?
Тя кимва.
– Но не мога да си представя Хейстингс в редиците на Специалните сили. – Отива до огледалото, пред което Хейстингс все оправяше косата си. Спомням си как стоеше тук, облечен с костюм. Вечерта преди танците.
– Какво по-точно?
– Хейстингс се ядосваше, че още не съм готов. – Той вдига поглед към Айралийн. – Нали спомена, че там сме се запознали?
– Покани ме един приятел. Знаеш, че не всички учат в академията.
– Да, знам – отвръща нежно той. Не би искал отново да я засегне. Академията е привилегия за децата на хората от елита. – А аз нямах ли среща там? Нямаше ли някой с мен?
Айралийн го поглежда с тъга. Изглежда така, сякаш всеки миг ще заплаче. Ето какъв е проблемът. Човек никога не знае какво може да я разстрои.
Бекли изсвирва отдолу. Партридж поглежда през прозореца. Бекли му махва да слизат.
– Този Бекли е като квачка – отбелязва Партридж.
Айралий се спуска до средата на стълбата, след което му казва:
– Хвани ме!
Партридж се приближава към нея. Тя протяга ръце и го прегръща. Той я задържа за миг, после я оставя на пода, ала тя не го пуска. Това е прегръдка, с която се сбогуваш с някого, когото никога вече няма да видиш.
– Айралийн? – прошепва той. – Добре ли си?
– Трябва да останем насаме. Знам как да се отървем от него – прошепва тя. – Стига да поискам, мога да се отърва от всеки. Имам план.
По-късно същата вечер Партридж и Айралийн се връщат в спалнята му. Той се пита какво ще стане. За последен път се бяха целунали в аквариума. Целувката не събуди у него никакви спомени, нито пък беше страстна, но може да опита отново. Айралийн е толкова красива. В известен смисъл дори е влюбен в нея.
Но в мига, в който се замисля за това, го обзема изтощение. Честно казано, би предпочел да се мушне сам в леглото и да затвори очи, оставяйки този ден избледнее в съзнанието му. Ще му се да каже: „Искам да се прибера у дома.“ Защо е тази носталгия?
Но Айралийн изглежда някак напрегната и нетърпелива. Това е единственото място, където могат да се отърват от Бекли. Вярно, че има камери, които следят всяко тяхно движение, и все пак никога досега не е оставал насаме с момиче. Всички срещи в академията минаваха под зоркия поглед на някоя стара възпитателка. Няма нищо против камерите, но му напомнят мрънкащ учител по висша математика, което разваля цялата атмосфера.
Айралийн отваря портативния глобус. Въвежда парола и между пръстите ù се вижда как глобусът засиява. Стаята започва да се променя. Завесите, които се полюшват от изкуствения океански бриз, стават бледожълти на сини цветя. Леглото е старомодно – с четири колони и юрган на кръпки, сгънат в долната му част; появява се и стар гардероб, килнат на една страна, а също и една разнебитена нощна масичка.
– Какво стана с къщата на плажа? – пита Партридж.
– Обещах ти да те върна на това място.
– Наистина ли? Какво е то?
– Стара фермерска къща. Някъде в Небраска, струва ми се.
– Искал съм да се върна в Небраска? – учудва се Партридж. Не намира смисъл в това. – Сигурна ли си, че съм имал предвид точно тази стая? Дали не съм се пошегувал? Кога те накарах да ми обещаеш?
Тя скръства ръце на гърдите си, сякаш ù е студено.
– Какво значение има? – Изглежда напрегната. Приближава се към него, докосва ризата му и прокарва пръсти по вътрешната страна на яката. – Мисля, че трябва да останем насаме. – Оглежда четирите камери.
Той се отдръпва, но задържа ръката ù за миг.
– Не съм сигурен дали го искам.
– Имаш ли ми доверие? – пита го тя.
В този въпрос има скрит подтекст. В гласа ù се долавя нещо, което го кара да обмисли внимателно отговора си. Той се взира дълбоко в очите ù – ясни и наситено зелени. Айралийн не прилича на никое от момичетата, които познава. Не че е общувал кой знае колко с момичета – в това число и с майка си. И все пак тя не прилича на другите. Мила е, скромна, но и твърда като стомана. Способна е на много повече, отколкото показва, и все пак е сигурен, че има добро сърце.
– Да – отговаря той. – Вярвам ти.
Айралийн се заема отново с малкия глобус. Натиска клавишите като обезумяла. Стаята непрекъснато се променя. Светлините примигват. Накрая се оказват обратно във фермерската къща, но осветлението е по-приглушено, камерите издават глухо пращене, а глобусът сякаш пъхти.
– Претоварих системата. Нямаш много време. Това място говори ли ти нещо? – пита го тя.
– Не.
– Помисли добре.
– Дадено – казва той и оглежда помещението. – Колкото и да мисля... нищо. Стаята нищо не ми говори.
Тя въздъхва и казва:
– Трябва да намериш онова, което си скрил тук!
– Скрил съм нещо?
– Сигурна съм, че скри нещо, което да намериш след време. Защо иначе ще искаш да се върнеш тук?
– Няма логика в това.
Тя отмята кувертюрата на леглото, после коленичи и надниква отдолу.
– Мислиш ли, че ми е лесно? Почти цял живот чакам да се появи възможност и ти да се влюбиш в мен. Само че не мога да го направя, не и по този начин. – Вече разплакана, тя става, хвърля възглавниците от леглото и прокарва ръце по перваза.
Той се приближава към нея и слага ръце на раменете ù.
– Айралийн, успокой се. Нека да поговорим.
Тя преглъща и примигва, за да проясни очите си от сълзите.
– Последната вечер, преди да изтрият паметта ти... скри тук нещо, което да ти помогне да откриеш истината.
– Изтрили са паметта ми? – Партридж усеща, че му прилошава. – Но нали каза, че...
– Не, нямаше инцидент.
Партридж се замисля за целувката им. После отново оглежда стаята.
– Ние с теб бяхме ли...
Тя поклаща глава.
– Не, никога не си бил влюбен в мен.
Той потрива кожата на тила си; усеща пластмасовата отливка. После вдига ръка пред очите си.
– Тогава какво е станало с кутрето ми?
– Партридж – започва тя, – ако си искал да скриеш нещо тук, къде би го оставил?
– Нямало е как да знам, че трябва да търся нещо, нали така? – Чувства се объркан, но и ядосан. – Значи си ме лъгала през цялото време!
– Но сега ти казвам истината. Налага се да помислиш! Няма време!
Той се разхожда из стаята като замаян.
– Вече не знам кое е истина и кое... – Той поглежда Айралийн. – Какво имаше предвид като каза, че цял живот чакаш да се влюбя в теб?
Айралин обгръща с ръце колоната на леглото. Разплаква се.
Партридж отива при нея.
– Кажи ми какво става.
– За мен няма надежда – отвръща тя. – Но ти все още имаш шанс, Партридж. Имаш шанс да спреш всичко това.
– Какво да спра?
– Той ще те убие.
– Кой ще ме убие?
– Баща ти.
– Откъде ти хрумна? Та той дори започна да ме харесва...
Тя сграбчва Партридж за ризата.
– Ти можеш да го спреш – казва му тя. – Давам ти този шанс. Трябва да го приемеш.
– Айралийн...
Тя отстъпва назад. Обляга се на стената.
– Партридж, отказвам се от всичко заради теб.
– Но защо?
Поглежда го и се усмихва през сълзи.
– С теб – започва тя – се чувствах толкова щастлива, както никога досега. Винаги съм искала да разбера какво е усещането. Да бъдеш щастлив. И ти ми помогна да го изпитам.
– Айралийн. – Има толкова много неща, за които иска да я попита.
Тя плъзга гръб по стената и сяда на пода. Роклята ù се надипля около нея. После свива колене към гърдите си и закрива очи.