– Трябва да го намериш – изрича тя с приглушен и пресипнал глас. – Нямаш много време.
Преша
Насекоми
Отначало Преша пое тичешком, но бе невъзможно да поддържа темпото. Реши да тича само по надолнища, когато инерцията я улесняваше. Наоколо е тъмно. Затъкнала е Финън под мищница. От него струи лъч светлина – обхожда чепатите дървета и отскача обратно на пътя пред нея. Земята е обрасла с бръшлян, който покрива скалите, стволовете на дърветата и горските просеки. Неочаквано тя се подхлъзва, загубва равновесие, но успява да се хване за един клон. После хуква отново напред, промушва се под клоните и прескача изровените в земята коловози и стърчащите коренища. Знае, че времето не е на нейна страна. Калта обаче засмуква обувките ù и я забавя.
Сама е вече почти цял ден; спира само веднъж, за да поспи няколко часа под една естествена каменна тераса. Финън ù помага да се ориентира, като показва светлинното изображение на карта на старите пътища и земния релеф. Освен това непрекъснато отброява часовете до зимното слънцестоене. Седем часа и четирийсет и две минути. Има шанс да успее, но Преша се старае да не мисли за крайната цел, съсредоточавайки вниманието си върху пътя крачка по крачка.
Брадуел, Ел Капитан и Хелмут ù липсват. Целувката на Ел Капитан не излиза от главата ù. Обичам те, Преша Белс. Спомня си Брадуел, който я изпраща с поглед. Колкото повече мисли за тях, толкова повече се убеждава, че трябва да е тук, сама.
Няколко пъти зърва птици – може би прилепи. Изглеждат някак съсухрени и само се стрелват насам-натам вместо да кръжат във въздуха. През храстите пробягват дребни гризачи. Деформирани същества – хибриди с обгоряла кожа, обезобразени с всевъзможни сраствания. Това не я изненадва. Но въздухът по тези места е по-чист и светът ù се струва по-голям, тъй като вижда по-обширна част от заобикалящата я околност. Растителността тук също се възстановява по-бързо.
Крачолът на панталона ù се закача за бодлива вейка и тя пада в калта. Успява да омекоти удара с лакът, но от силния тласък Финън се забива в ребрата ù, изкарвайки въздуха ù.
Тя измъква крака си, разкъсвайки крачола. Усеща лека болка. Напипва драскотина и вижда, че пръстите ù са изцапани с кръв.
– Добре ли си? – пита Финън, примигвайки с лампички.
– Проклет трън – изтърсва тя.
Става, усещайки как драскотината пулсира, и грабва Финън. Хуква напред, но тук земята е още по-хлъзгава.
Има чувството, че пръстта под краката ù се движи, сякаш бръшлянът е оживял. Продължава напред възможно най-бързо, ала изведнъж усеща, че нещо се увива около глезена ù. Пада отново. Една пълзяща клонка се усуква около ръката ù. Опитва да я измъкне, но бодлите на клонката се забиват в кожата ù. От раните потича кръв. Друга пълзяща клонка пленява крака ù.
– Финън!
Нова вейка плъзва по рамото ù, извива се зад тила и се насочва към устата. Тя тръсва глава и яростно размахва ръце, разкъсвайки част от филизите. От земята изскачат жилави като канап клонки с тънки къдрави мустачета. Двамата с Финън са приковани към земята. Преша не може да помръдне от мястото си. Обзема я паника.
– Финън! Не мога да се освободя! – Само очите ù пробягват като обезумели. Не иска да умре по този начин. Просто ще изгние в земята. А Брадуел, Ел Капитан и Хелмут ще очакват завръщането ù, без да знаят какво се е случило.
Финън тихо бръмчи и въздухът се изпълва с борова миризма.
– Имаш ли нож? – извисява глас Преша.
Финън отвръща с кратко пиукане.
Усеща как започва да реже клонките. Отсича една от тях и тя се свлича на спирала от крака ù.
Финън пристъпва към клонката около здравата ù ръка и я прерязва. Тогава Преша изважда ножа от пояса си и двамата се хващат за работа. В този миг усеща как още една клонка се увива около глезена ù, впивайки се в кожата на обувката ù. Преша се обръща и я разсича.
Успява да застане на колене. Но тогава една клонка изсвистява като камшик и се вкопчва в китката ù, точно там, където главата на куклата се слива с кожата ù. Представя си как клонката удушава куклата и за миг се вцепенява. Бързо се окопитва и прокарва ножа в пролуката между главата на куклата и клонката. Накрая Финън я измъква от ужасната хватка, приковала я на земята, и тя скача на крака.
Съскайки, бръшлянът се отдръпва надалече.
Грабва Финън и с все сили се втурва напред. Светлината на прожектора подскача по пътя пред тях, докато най-сетне тя зърва края на гората. Спуска се натам с цялата бързина, на която е способна. Отминава и последните дървета, но продължава да бяга, докато се озовава сред поле.
Пред нея се простира обширна ливада, а в далечината стърчат останките на сграда с полуразрушени стени. Бръшлянът е плъзнал по постройката, поглъщайки останките от нея.
Останала без въздух, тя пуска Финън на земята и опира ръце на коленете си, опитвайки се да си поеме дъх.
– Изгубихме много време – казва тя. – Колко ни остава?
– Пет часа и дванайсет минути.
– Все още можем да успеем – отвръща тя, но се чувства отмаляла. Дрехите ù са надупчени и изцапани с кръвта, процеждаща се от разранената ù кожа. Усеща набодените места като болезнени синини. – Трябва ми само минутка – казва тя.
Тялото ù трепери; главата ù бучи, сякаш е пълна с пчели. Зрението ù се замъглява. Примигва няколко пъти и се втренчва в малка туфа детелини с восъчни листенца. Завърта Финън, така че да ги освети с прожектора. Полепналата по тях пепел е толкова фина, толкова ефирна, че зеленото на листенцата прозира през нея. По тях пъплят насекоми, потропвайки с деликатните си крачка. Приличат на миниатюрни кърлежи, но са с яркочервени твърди обвивкии и щипци, с помощта на които отстраняват пепелта.
– Дали не чистят растенията от пепелта? – пита тя Финън. Но тогава забелязва, че насекомите всъщност изяждат пепелта. Имат аеродинамична форма и изглеждат целеустремени. Телата им са симетрични и са напълно еднакви. – Ами ако са развъдени с тази цел? – Тя сяда на земята, усещайки, че ù прилошава.
Финън издава кратко пиукане.
– Ако това е вярно, значи има оцелели ирландци. Те са някъде тук и са наистина умни.
Ел Капитан
Братя
Усеща, че на устните му има нещо, което го натиска силно и настойчиво. Блъска го с ръка. По лицето му покапват пръски студена вода. Чува дрънченето на метал в метал.
Отваря очи. Лежи на една страна.
Главата му. Протяга ръка и напипва меката превръзка на тила си. Болката е остра и пронизваща – дали някой не е забил брадва в черепа му?
Долавя неспокойното дишане на Хлемут – леко и учестено. Не е сам. Никога не е сам.
Намират се в летателния апарат.
Апаратът е на земята.
Лежат в конусовидния нос на кабината. Втренчва замъглените си очи в тревата и бръшляна, притиснати като хербарий между земята и широкия прозорец. Сеща се за старите книги на баба си; взимаш някоя от тях и отвътре изпада лилаво цветче – сплескано и изсъхнало – като малък подарък, като тайно любовно писъмце.
Беше целунал Преша.
Надига се. Вглежда се в грубите си, мазолести ръце. С тези ръце бе държал лицето ù. Устните му бяха докоснали нейните. Защо я беше целунал? Божичко. Защо, по дяволите, го бе направил?
– Хелмут – обажда се той с пресипнал глас. – Къде е тя?
– Къде е тя – казва Хелмут.
– Престани! – кресва му той. – Сега не е време за глупости, Хелмут. – Опитва се да стане.
– Престани! – кресва Хелмут и дърпа брат си обратно. – Престани!
Ел Капитан оглежда кабината. Хелмут се е опитал да го храни. Метална чаша, пакети сушено месо. Ножът на Хелмут.
Чувства се замаян. Плъзва ръка по стъклото. Коленете му омекват и той отново се озовава на пода. Дори не е в състояние да стои прав. Лицето му пламва от срам. Брадуел беше там, когато целуна Преша. Сигурен е в това. Какво ли си мисли тя за него?