– Недей – прошепва Лайда.
Изведнъж я обзема непреодолима умора. Поглежда небето и зтваря очи. Усеща, че някой я взима на ръце и побягва заедно с нея. Водят я обратно... у дома.
Партридж
Повреда
Нищо не е такова, каквото е смятал. Неизвестно защо изпитва облекчение, щом разбира, че животът му след комата – който е приел за свой – всъщност е лъжа, фалшив като фермерската къща. Баща му не го обича. Това е жестоката истина. Винаги го е знаел. Дава си сметка, че трябва да отхвърли мисълта за намерението на баща му да го убие. Най-малкото това е доказателство, че Айралийн преживява нервен срив – седи притихнала на земята, опряла гръб на стената – ала дълбоко в себе си Партридж ù вярва.
Баща му твърдеше, че иска той да се забавлява, преди да му прехвърли огромните отговорности на управлението. Но всъщност никога не е искал подобно нещо. Да не говорим, че не би отстъпил властта на когото и да било.
Елъри Уилъкс – дори само името го кара да изтръпва от ужас.
– Баща ми среща майка ти, преди твоят баща да отиде в затвора – обръща се Партридж към Айралийн. – Това не те ли притеснява? Не те ли изпълва с подозрения?
– Да не намекваш, че баща ти е имал пръст в тази работа? – Тя тръсва глава. – Не! Изключено е, Партридж! Тогава баща ти беше женен. Сигурна съм, че майка ми никога не би се забъркала с женен мъж. Дълбоко в себе си тя е добър човек. Наистина е така.
– Добре, де, добре! – Дава си сметка, че Айралийн не е глупачка. Премисляла го е хиляди пъти. Защо иначе ще реагира толкова остро? И бездруго сега няма време да се занимава с това. Може би Айралийн все пак е права. Въпреки че паметта му е била изтрита, той се досеща за някои неща на подсъзнателно ниво. И това го изпълва с увереност, каквато не е изпитвал досега. Нещо ще се случи. А той няма много време.
Къде би могъл да скриеш нещо, което да намериш по-късно с ясната представа, че дори няма да знаеш, че трябва да го търсиш? Единственият начин е да го скриеш там, където ще го намериш случайно.
Разхожда се бързо из стаята, оглеждайки дъските на пода, таблата на леглото, кръста на стената. Отваря вратите на гардероба с надеждата, че е оставил бележка, която да изпадне. Издърпва малкото чекмедже под масичката до леглото и го затръшва ядосано. После влиза в банята и пуска крановете за чешмата и ваната. Накрая дърпа връвчицата на старомодната тоалетна чиния. Чува се щракване. Но вода не потича.
Развалена е.
Той спуска капака на тоалетната, качва се отгоре и отваря казанчето. На земята пада сгънат лист хартия.
– Намерих нещо – казва той на Айралийн и го взима. Най-отгоре зърва думите: За: Партридж. От: Партридж – изписани със собствения му почерк. После разгъва бележката и открива списък.
Избяга от Купола. Срещна Преша, твоята полусестра, и намери майка си. Майката ти и Седж са мъртви. Уби ги баща ти.
Влюбен си в Лайда Мерц. Тя е извън Купола. Един ден трябва да я спасиш.
Обещал си на Айралийн да се преструвате на сгодени. Грижи се за нея.
В тази сграда има живи хора в състояние на хибернация, затворени в замръзнали капсули. Спаси ги. Джарв може също да е сред тях.
Вярвай на Гласингс. Недей да вярваш на Форстийд.
Не помниш тези неща, защото баща ти нареди да изтрият спомена за бягството от паметта ти. Той причини Детонациите. Хората в Купола знаят това. Властта му трябва да бъде отнета.
Поеми управлението. Поведи хората отвътре. Започни отначало.
Излиза от банята. Вдига бележката нагоре. Ръката му трепери. Поглежда Айралийн. Но тя не обелва и дума. Тогава сваля плексигласовата отливка и се взира в чуканчето.
– Случило се е извън Купола – казва Айралийн. – Но Уийд се е погрижил и пръстът ти ще порасне отново.
Гласингс. Може да има доверие на Гласингс. За какво обаче? За историята на света?
Трудно му е да осмисли всичко наведнъж.
Айралийн става и отива до него.
Партридж се сеща, че има полусестра. Замисля се за майка си и за Седж, които са ту живи, ту мъртви.
– Лайда – прошепва той, спомняйки си, че тя пееше в хора. Лицето, изникнало в съзнанието му, бе на момичето, което го гледаше от поляната. Отново усеща странна болка. Оказва се прав – не е от любов, а от носталгия по любим човек. – Лайда Мерц – казва той и вдига очи към Айралийн.
Тя кимва.
Има чувството, че гърдите му ще се пръснат от болката. Дали баща му наистина е убил майка му и брат му? Дали той е унищожил целия свят?
– Баща ми не е идеален, но не може да е причинил Детонациите. Сигурен съм. Това е почти толкова налудничаво, колкото и бягството ми от Купола.
– Няма нищо налудничаво – отвръща Айралийн. – И ти го знаеш много добре.
Изведнъж го обзема гняв.
– Нали не очакваш да повярвам, че...
– Можеш да го спреш. Гласингс ти обясни как.
– Гласингс. Може би трябва да му вярвам.
– А не трябва да му вярваш.
– Какво имаш предвид?
– Играех двойна игра – прошепва тя.
– Какво? Но защо?
– Просто нямах избор. Нали не смяташ, че само нещастниците трябва да мислят за оцеляването си? Не бъди толкова наивен.
– Какво? Айралийн, аз...
– Партридж, аз съм такава, каквато съм във всеки момент. Това е единственият начин да ме опознаеш.
– Но, Айралийн, аз ти вярвам. Наистина ти вярвам. Ти си добър човек. Сигурен съм в това. Усещам го.
Тя затваря очи, сякаш е много изморена. Накрая се усмихва и казва:
– Може да се окаже, че си единственият човек, когото съм познавала истински. Разбираш ли какво имам предвид?
– Разбирам. – Да познаваш някого и да бъдеш опознат. Това се оказва много по-важно, отколкото е предполагал. – Слушай, Айралийн. Кажи ми откъде познаваш Гласингс?
– Водеха ме на уроци. Ако исках да бъда достойна за теб, трябваше да съм образована, въпреки че не учех в академията. Всъщност ме водеха на уроци при хора, на които не вярваха. Трябваше да изпитам лоялността им, да слушам внимателно. И аз го правех.
– Докладваше ли за тях?
– Докладвах, че съм отегчена. Че обучението ми е безсмислено – казва тя, след което добавя: – Гласингс ми даде нещо за теб. – Подава му малък бял плик. Той го отваря. Вътре има само една таблетка.
– Какво е това?
– Отрова, смъртоносна. Трябва да я дадеш на баща си. Таблетката ще се разтвори за четирийсет секунди и отровата бързо ще проникне в кръвта му. Ще е мъртъв след три минути.
– Не мога да убия баща си. Дори да ликвидираш убиец, не си по-добър от него.
– Казал си същото и предишния път.
– Е, поне съм последователен.
– Но би могъл да промениш решението си. Мога да ти покажа тъмните тайни на баща ти – казва тя, – ако това ще ти помогне да решиш. Те са тук. В тази сграда.
Хибернираните тела.
– Джарв – изрича той.
– Точно така – отвръща тя. – Джарв.
Айралийн бързо го повежда по едно стълбище. Минават през една голяма и празна стая с напукани стени, с минаващи през нея тръби и, колкото и да е странно, с най-обикновено пиано. Това му се струва познато. Бил е тук и преди. Ако не умът, то тялото му помни. Ледени тръпки полазват по гърба му.
Не иска да вижда мрачните тайни на баща си, но няма избор. Не може да повярва на списъка, докато не се увери със собствените си очи.
Тя го хваща за ръка и го повежда по дълъг коридор с врати. На всяка има табелка с име.
Напредват по коридора врата след врата и с всяка следваща го обзема безпокойство.
– Какво е това място?
– Голяма част от живота си съм прекарала тук в състояние на хибернация. За да се запазя свежа и да остарявам почти незабележимо през годините.
– Прекарала си голяма част от живота си тук? На колко си години?