– Няма да ти кажа.
– От Детонациите са изминали само девет години. Не може да си на много.
– Партридж, тази технология е създадена още преди Детонациите. Двете с майка ми не сме подвластни на времето като останалите. С нея започнахме отрано.
– Колко рано?
– За първи път ме подложиха на хибернация, когато бях на четири.
Лицето ù е гладко. Без бръчки. Очите ù са ясни и искрящи.
– Божичко, Айралийн. Тогава на колко години си? Просто ми кажи.
– Партридж, аз съм на твоята възраст. Въпросът е, че съм на тази възраст доста по-дълго от теб. И ще е така, докато мога.
– Айралийн – прошепва той. – Какво са сторили с теб?
Тя поклаща глава. Не ù се говори за това.
Партридж минава бавно край табелите: „ПЕТРИН СЪР“, „ЕТЪРИДЖ ХЕС“, „МОРГ УИЛСЪН“.
– Но някои хора не са тук, за да останат млади – казва той. – Джарв не е тук за това. Познавам родителите му. Те са добри хора. Не би им хрумнало да го консервират.
– Какво не беше наред с него? – пита Айралийн сухо.
– Нищо – отвръща той отбранително, но после я поглежда изпитателно, защото нещо с Джарв наистина не беше наред. – Какво имаш предвид?
– Понякога най-малките идват тук, защото нещо с тях не е както трябва. Защо да се изразходват излишни ресурси? От друга страна обаче, ще имаме нужда от повече хора, когато преминем в новия рай. Тогава ще има достатъчно за всички. Отидем ли там, той ще може да порасне. Важното е, че не е евтаназиран. Това са добри новини.
– Добри новини ли? Това, че не са го убили, защото се развива малко по-бавно от другите?
– Бил е със забавено развитие.
– Да. Родителите му бяха много разтревожени. Помня, че имаше някакъв проблем. Не знам какъв точно. Беше миналата зима.
„ХИКБИ НЮСЪМ“, „ВИРА ТРЕНТ“, „ВРЕНА СИМС“.
– Неговата скромна колекция от реликви – изрича Айраийн. – Някои трябваше да бъдат екзекутирани заради простъпките си, за предателство. Но той реши да ги запази от сантименталност.
Коридорът завива и двамата се озовават пред редица прозорци. Това, което вижда, е извратена представа за детски ясли в родилното отделение. Леглата са с яйцевидна форма и са затворени в стъклени рамки. В тях има деца. От устата на всяко излиза кислородна тръба. Партридж долавя съскането на електричеството.
Той хуква надолу, оглеждайки се за Джарв, и накрая го открива – четвърти от края. Името му е ясно изписано на креватчето. В съседното креватче има пеленаче, но последните две са празни. Лицето на Джарв е бледо, а устните, свити около тръбичката, имат синкав оттенък, както и клепачите му. Ръцете и краката му обаче изглеждат все така розови и пълнички – но по всяка вероятност са подпухнали. По коленете му се виждат кристалчета, а единият му крак е покрит със сребриста ледена коричка, сякаш е обул дантелен чорап.
– Как да го изключим? – Преминава отново край стъклените витрини. – Божичко! Как да ги изкараме оттук? – Открива метална врата. Оказва се заключена. Напъва бравата с все сила. – Трябва да го извадим оттук.
– Дори да успееш да влезеш, ще бъде прекалено опасно да го изкараш от състоянието на хибернация. Това може да направи само лекар.
– Къде има лекар? Мога да го убедя да ми помогне. Да го извади от това състояние!
– Тук няма лекари през цялото денонощие. Идват само при необходимост. Жизнените функциите на хибернираните се следят от компютри. А ако някой от тях не издържи, не е кой знае каква трагедия, нали? Истинската трагедия вече се е случила.
Партридж притиска чело към стъклото.
– Значи родителите му не знаят?
– Не знаят точно къде се намира, но вероятно имат някакви подозрения.
– Не мисля, че знаят.
– Понякога размразяват най-малките и ги отвеждат в медицинския център. А родителите идват да ги видят. Но това се случва рядко. Трябва да имаш специални връзки, за да получиш разрешение.
– Трябва да сложим край на това. – Той се дръпва от стъклото. – Не може да продължава така.
– Той има планове за теб, Партридж. Нещо много по-страшно от това.
Партридж я поглежда замислено.
– Нещо не разбирам. Нали каза, че иска да ме убие – защо тогава ще ме подготвя за свой наследник, щом смята да ме премахне?
– Не знам. – Тя извръща лице от него.
– Лъжеш. Има нещо, което не ми казваш, прав ли съм?
– Можеш да сложиш край на това. Знаеш как.
– Той е убиецът. Или искаш и аз да стана престъпник?
– Искам само да останеш жив – отвръща тя. – Дръж таблетката в себе си. За четирийсет секунди ще се разтвори, а след още три минути всичко ще свърши. Само ти можеш да се добереш до него.
Таблетката е в плика, сгънат и прибран в джоба му.
– Ще я запазя, но няма да я използвам.
– Искам да видиш един човек. – Тя стига до края на коридора и се обръща. – Обикалям наоколо винаги, когато мога. Не искам хората тук да се чувстват напълно изоставени. Не е каквото си представяш. Изследователите, които следят жизнените ни функции, не вярват, че в това състояние сме способни на каквито и да е възприятия. Но аз мисля, че разбираме, когато ни посещават.
Свиват по друг коридор – отново табелки с имена. „ФЕНЪРИ УИЛКС“, „БАРЕТ ФЛИН“ , „ХЕЛИНГА ПЕТРИ“ .
– Лично аз разбирам, когато идват непознати хора, долавям разликата.
– Кой е този човек? – пита Партридж. Той знае, че майка му и брат му са мъртви – факт, в който няма никакво съмнение.
– Случи се, докато ти беше навън. Докараха го от медицинския център. Помня го, защото е различен от другите. Първо, той е по-възрастен от всички в Купола. Знаеш, че разходът на ресурси не си струва за възрастните, да не говорим, че е малко вероятно да доживеят до създаването на новия рай. Но другото – тя забавя стъпки, вглеждайки се внимателно в имената – което ми направи впечатление, е, че не поставиха кислородна тръба в устата му. Вместо това я запечатаха и пъхнаха тръбата в гърлото му. – Тя спира пред една врата и посочва табелката. – Одуалд Белс – казва Айралийн. – Познато ли ти е това име? Белс?
Усеща, че нещо проблясва в съзнанието му. Белс. Белс. Опитва се да си спомни. Докосва табелката с ръка. Отливката на кутрето му потраква. За част от секундата в съзнанието му се мярва око – малко и стъклено. Окото е отворено. Трак. Затворено. Трак. Отново е отворено.
Стъкленото око на кукла.
Айралийн стига до края на коридора. Слага ръка на една огромна метална врата. Тя е заключена, а на стената до нея е инсталирана алармена система.
– А тази тук е здраво залостена и на нея не пише нищо. Кой знае какво се крие отзад?
Преша
Светлина
Финън отброява първо километрите, после метрите. Накрая Преша го вижда в подножието на дълъг, тревист склон. Нюгрейндж. Огромната могила не е била заличена от лицето на земята. Останала е непокътната.
– Още колко остава? – пита тя.
– Четири минути и трийсет и седем секунди – отговаря Финън.
Небето вече е бледорозово. Тя хуква надолу. С всяка крачка усеща пареща болка от драскотините по краката си. Светлината от прожектора на Финън криволичи пред нея, подскачайки сред изровените в земята коловози и бръшляна. Студеният вятър щипе бузите ù. Дробовете ù тръпнат от мразовития въздух – по-ясен и по-чист, отколкото у дома.
Тя се втурва към могилата. Когато стига, оглежда покритите с мъх едри камъни. Докосва странните спирали, издълбани в скалата, и прокарва ръка по студената кварцова стена. Най-сетне открива входа. Скрит зад плътна завеса от бръшлян, проходът е запречен от големи скални блокове, но не е запечатан. Тя разкъсва бръшляна с ръце, разкривайки не само входа към тунела, но и един прозорец над каменния перваз.
Слънцето започва да се очертава на хоризонта. Тя се втурва по тесния тъмен проход – дълъг шейсет стъпки – и накрая се озовава в малка камера. Помещението е с форма на кръст с две ниши отляво и отдясно. Сякаш се намира в древен храм. Замисля се за статуята на Света Уи в криптата, където Брадуел бе започнал да отправя молитвите си към Бога. Замисля се за момчето от моргата и за дядо си, който бе извършил толкова много погребения, но самият той не бе погребан, за майка си и за Седж, които не бяха положени за вечна почивка. Телата им, или по-скоро онова, което бе останало от тях, се превърнаха в неразделна част от пръстта в гората.