– Къде е той? – кресва Преша.
– Защо питаш? – пита той.
– Защото това е баща ми – отвръща тя. Баща ми. Баща ми. Тези думи звучат чуждо, изречени от нея. – Той е мой баща – казва тя и въпреки че гърдите ù се свиват, не заплаква.
Бъртранд Кели се взира в лицето ù.
– Еми Бриджит Иманака – прошепва той името, дадено ù по рождение, но заличено от Детонациите – името, принадлежало на момичето, което никога няма да бъде. – Наистина ли си ти?
Той протяга ръка към нея, но Преша отстъпва назад. Това, че е жив, може да означава, че е сключил специална сделка с Уилъкс. В този момент формулата се намира в джоба ù. А мускалите са пристегнати на кръста ù. Ако Кели се окаже замесен с Уилъкс и я залови, тогава Уилъкс ще има достъп до всичко, от което се нуждае.
Стиснала Финън, тя поема надолу по коридора, но пътят ù е отрязан от мъж и жена – и двамата млади и силни. Мъжът я сграбчва за китката, където е главата на куклата. Ръката му е груба и мазолеста. Той поглежда куклата и ахва от изненада.
Жената също изглежда смаяна.
– Коя си ти? – казва тя, но с такъв тон, сякаш я пита: Какво си ти? Доколкото успява да ги разгледа, никой от двамата няма сраствания по тялото и все пак на сутрешната светлина различава белези от изгаряния по лицата им, които са със същия златист оттенък.
– Пусни ме! – кресва Преша.
– Кели? – обажда се жената. – Добре ли си?
Преша извива китката си, опитвайки се да се отскубне. Кожата ù е студена и потна. Мускулите ù са напрегнати. Драскотините по тялото ù са болезнени.
– Пусни я! – извисява глас Бъртранд Кели. – Пусни я!
Мъжът се взира за миг в лицето на Преша и я пуска. Тя се шмугва между двамата, втурва се към светлината в дъното на тунела, блъскайки се в каменните стени от двете ù страни.
Чува отново приглушеня тропот и онзи странен рев. Опира се на камъка и излиза навън. Посреща свежия въздух, слънцето и новия ден.
Най-неочаквано пред себе си зърва кон.
Конят е истинско чудо – дори само, че е тук. Широк гръден кош, черна грива, дълги, стройни крака и изящни глезени. Тъмен белег минава по дължина през тялото му, иначе покрито с мека като кадифе козина. Ушите му потрепват и се въртят. От устата му излизат облачета пара.
Конят е оседлан, но не е завързан. Преша отива до него и слага длан на гърдите му, които са топли. Издигат се и спадат.
Долавя гласовете от вътрешността на камерата. Дали не идват?
Никога не бе яздила кон. Дядо ù бе ù разказал, че на един от рождените ù дни е имало пони, но това беше лъжа за един живот, който никога не е бил неин. Спомня си преплетените коне на килнатата въртележка.
Конят е чудо, предназначено за нея.
Със здравата си ръка хваща дръжката на седлото и, стиснала Финън с другата, се изтласква нагоре. Изненадана е от височината на коня, от неговата царственост. После поема юздите и смушква животното с обувки.
– Давай – казва тя.
Конят прави няколко крачки.
Преша го смушква отново, този път по-настоятелно. Навежда се напред и прошепва:
– Тръгвай! Моля те, тръгвай!
Гласовете вече отекват съвсем ясно.
Тя изритва лекичко коня и надава вик:
– Давай!
В мига, в който мъжът и жената, подкрепящи Бъртранд Кели от двете страни, изникват на входа на пещерата, конят се спуска в галоп. Преша притиска колене към тялото му и, опряла Финън до гърдите си, се опитва да запази равновесие. Привежда се почти до гривата на коня. С развети коси и насълзени очи тя подканя животното:
– Давай, давай, не спирай!
Партридж
Лайда Мерц
Камерите се включват отново. Партридж и Аралийн седят един до друг на леглото му. Откакто бе зърнал окото на куклата – стъклената очна ябълка, пластмасовите мигли, наслоените с пепел клепачи – бе видял и други ярки, живи образи.
Една овца с възлести, усукани рога.
Пропукано стъкло и карта зад него.
Мъж, който носи на гърба си друг, слаб като вейка, мъж.
И накрая Лайда Мерц. Сигурен е, че е тя, но с обръсната глава, почерняло от прахоляка лице. Държи дълго копие, превита под напора на мощна пясъчна буря; сякаш двамата наистина са били в Небраска, в опустошена от огъня прерия. Така ли изглежда Лайда сега, когато е навън?
Всеки образ се появява след внезапно припламване, като игра на светлината – ослепителен блясък, а от него изниква детайл. Като че ли е в тъмна стая; навън бушува буря и първата светкавица осветява за миг предмета, върху който е приковал поглед.
– Вземи го – казва Айралийн и пъха в ръката му глобуса – той бръмчи монотонно; червена лампичка примигва като маяк. Преди камерите да се включат, Партридж ù разказа как в съзнанието му се мяркат всевъзможни откъслечни образи без определен контекст и връзка помежду си. Но щом камерите заработиха отново, тя го предупреди да не казва нищо повече.
А сега и това. Червената лампичка означава съобщение от баща му. Беше му казал, че скоро ще го приемат отново в медицинския център, за да възстановят синаптичните връзки в мозъка му. Но това е претекст. Всъщност баща му иска да го убие.
– Пусни го – подканя го Айралийн, стараейки се да звучи бодро. – Да чуем съобщението.
Той поглежда камерите. Пита се дали човекът, който ги наблюдава, не си мисли, че Айралийн ги е изключила, за да останат насаме. Всъщност косата ù е доста разрошена.
Птица с метален клюн, задвижван от панта.
Черен автомобил, обвит в облак от прах.
Лицето на баща му, което изглежда бледо и лъскаво, сякаш е покрито с изкуствена кожа.
Спомените нахлуват вкупом, внезапно, в ярка светлина. После светкавично изчезват. Спомня си кодиращите сеанси и странните образи, които го връхлитаха, но сега те са като мигновени атаки. Всичко му се струва някак чуждо – освен Лайда Мерц, но нея помни каквато е била в девическата академия, а не въоръжена и потънала в прахоляк. При все това Партридж иска да възроди тъкмо този образ. Лайда с обръсната глава и с копие в ръка. Мисълта за нея не му дава мира. Дали я обича? За нея ли копнее? Лайда Мерц? Може би трябва да се върне и да я спаси. Ала това не е образът на човек, който се нуждае от спасяване.
– Пусни го – повтаря Айралийн и му дава прости инструкции как да го направи.
Той натиска червения бутон. Гласът на баща му изпълва стаята: „Трябва да дойдеш в медицинския център точно в седем сутринта. Има добри новини за теб, Партридж. Лекарите са сигурни, че ще могат бързо да поправят щетите. Процедурата е елементарна. Ще бъдеш упоен и всичко ще мине леко и безболезнено. Ще бъда до теб, когато се събудиш. Сине, очаквам с нетърпение тази среща.“
– Ето, видя ли? – казва Айралийн. – Това е чудесна новина, нали?
Партридж кимва. Насилва се да покаже поне малко ентусиазъм. Дори усмивка би свършила работа. Но и това му се струва пряко сили.
– Изморен съм – отвръща той. Ще му се таблетката да не е у него и изобщо да не знае за нея.
– Стана късно. Ще те оставя да си починеш – казва Айралийн.
– Не искам да спя. – Бои се от спомените, които ще изплуват в съня му. Ако имаше власт на сънищата си, би пожелал само образа на Лайда Мерц. Ала той знае, че не може да си играе толкова лесно с подсъзнанието.
– Опитай се да поспиш. Утре ще е голям ден. Трябва да си отпочинал. – Айралийн става. Пъха ръка във въображаем джоб и казва: – Изпращам ти куп сладки сънища!
Той протяга ръка и тя сякаш напълва шепата му със сладки сънища, но жестът означава само едно: „Хапчето е в джоба ти. Убий баща си и сложи край на всичко това. Използвай го.“
Ел Капитан
Увивни растения
Ел Капитан се лута в мрака около летателния апарат. Препъва се, пада и крещи името на Брадуел сякаш от часове. Ала отговор няма. Брадуел като че е потънал вдън земя и единственият звук, който долавя, е шумоленето на листата, а след изгрев слънце – чуруликането на птиците.