Главата му пулсира. Два пъти дори повръща. На бледата утринна светлина най-сетне може да огледа земята за следи. Застанал на ръце и колене, се взира с надеждата да зърне отпечатък от ботуш. Хелмут му тежи повече отвсякога – дори когато бе момче, покрито с белези от Детонациите, само за минути изнемогваше с него на гърба си. Образите пред очите му се размазват, стават двойни.
Той примигва и присвива очи. Дава си сметка защо е още навън и продължава да търси Брадуел. Защо не се е отказал. Не иска да посрещне Преша с новината, че е мъртъв. Знае, че това ще разбие сърцето ù. Беше ги мернал в подлеза, бе видял начина, по който тя го гледаше. Дори тя да не се влюби в него, той я обича прекалено много, за да не ù спести още една загуба. Представя си лицето ù, когато ù съобщава новината. Сърцето му се къса само при мисълта за това. Трябва да продължи да търси.
– Хелмут – казва той. – Кажи ми какво виждаш.
– Какво виждаш – повтаря Хелмут.
– Нямаме време за глупости, Хелмут! – сопва се Ел Капитан. – Имам нужда от теб.
– Имам нужда от теб – казва и Хелмут.
И двамата се нуждаят един от друг. Винаги е било така и така ще бъде. Може би трябва да е благодарен. Не всеки се чувства необходим и в същото време има потребност от някого – сега и завинаги. Най-добре да забрави за Преша. Не биваше да храни надежди, че между тях двамата може да има нещо.
Пълзи към дърветата. По земята пробягват неуловимите сенки на птици. Накъде отгоре се разнася дрезгав грак. „Ами ако Брадуел е мъртъв?“ – помисля си той. Тогава ще трябва да каже на Преша, ще трябва да я утеши. Не бива да мисли за това, но образът сам изплува в съзнанието му – Преша, положила глава на рамото му. А той гали косите ù.
– Не – прошепва той на глас. – Спри.
– Спри – казва Хелмут, сякаш прочел мислите му.
– Прав си, Хелмут – отвръща Ел Капитан, но адреналинът му се качва. Сякаш тялото копнее за смъртта на Брадуел, а съвестта му е безсилна да се намеси. Продължава да пълзи. Единият му лакът поддава и той пада. – Отваряй си очите на четири – нарежда Ел Капитан. – Не спирай да се оглеждаш.
Хелмут обгръща шията на брат си.
– Спирай да се оглеждаш.
Ел Капитан замръзва на място. Впива поглед в обраслата с бръшлян кална земя и вижда изцапано с кръв восъчно листенце. Откъсва го и разглежд почти засъхналата кръв.
– Къде е той, по дяволите?
– Къде е той по дяволите? – Хелмут сочи дърветата отвъд полето.
В този миг Ел Капитан забелязва следите от обувки по пръстта и стъпкания бръшлян. Ето и тялото на Брадуел, цялото в бръшлян. Лицето му е безизразно – дали не е заспал? Или е мъртъв?
Ел Капитан едва става и понечва да се затича, ала гората изведнъж се килва настрана. Той поглежда към небето, за да се ориентира. Птиците литват от дърветата и се пръсват из въздуха. Разперила криле, една от тях се стрелва надолу като фойерверк. Май зрението му играе номера? Ел Капитан се стоварва тежко на рамото си.
– Брадуел! – надава той вик. – Брадуел!
Дишайки тежко, застава на колене. Изправя се и, олюлявайки се, поема напред. Вижда отново Брадуел. Зрението му все така прескача.
Докато се приближава към него, забелязва, че ръцете и краката му са омотани с бръшлян. Клонки пристягат гърдите и гърлото му. Господи, кой ли е направил това? И как? Бодилите на бръшляна са се впили в плътта му. Кръвта му е изтичала бавно, но сигурно. Лицето му е пбледо. А очите – затворени. Пушката му, също увита с бръшлян, е на няколко стъпки от него. Може би не е имал нож.
Ел Капитан коленичи. Докосва лицето на Брадуел. Челото му е студено. Светкавична мисъл пронизва съзнанието му: той го уби. Представи си, че е издъхнал, и ето – сега наистина е мъртъв. Вината е негова.
– Не исках това – казва на Хелмут.
– Исках това! – отвръща Хелмут.
Гласът на Хелмут е толкова гневен и силен, че Ел Капитан се сепва.
– Добре, де, добре – отговаря той, възвърнал самообладанието си. Провира ръка под бръшляна, опитвайки да напипа пулса на Брадуел.
Отначало не го усеща. После притиска по-силно пръсти на шията му и долавя бавно и слабо туптене. Жив е!
– Хайде, Брадуел! – Той повдига скованото, отпуснато тяло на Брадуел, цялото увито в бръшлян. Тогава Брадуел се закашля и отваря очи.
– Кап, Хелмут – прошепва той. – Братлета.
– Точно така – отвръща Ел Капитан. – Ние сме тук. – Понечва да откачи ножа от колана си, но го няма. Къде е? Дали не е останал на летателния апарат? Или се е откачил, когато падна? Дали Хелмут го е взел, докато е бил в безсъзнание? – Хелмут, трябва ми нож. Трябва ми проклетия нож.
– Моят нож – отвръща Хелмут. – Моят проклет нож. – Той изважда джобното си ножче и го подава на Ел Капитан.
– Точно така. – Радва се, че е дал нож на Хелмут, че му се е доверил. Иска му се да погледне брат си в очите. Но това не е лесна работа. – Благодаря ти, Хелмут – казва той. Има предвид: „Благодаря ти за всичко“ – не само за ножа, но и че извади паяка от крака му, че се грижи за него на кораба и че е негов брат – винаги на разположение.
– Благодаря ти – отвръща Хелмут, а Ел Капитан е сигурен, че тази благодарност, както и неговата, означава много.
Взима ножа и започва да реже бръшляновите клонки – най-напред тези около шията на Брадуел. Ала в мига, в който ги отрязва, те бързо порасват отново. Впиват бодлите си в тялото на Брадуел и мигновено се увиват на същото място. Брадуел е толкова отмалял, че едва примигва. Погледът му изглежда далечен. Дъхът му е накъсан.
Замаян и изтощен, Ел Капитан продължава да реже, но, изглежда, причинява повече вреда, отколкото полза – всеки нов бодил се забива в плътта му и потича кръв. Накрая пуска безпомощен ножа на земята. Вдига Брадуел и обгръща с ръка гърдите му, обвити в броня от бръшлян. Вижда птиците на гърба му, които се борят с яката хватка на жилавите клонки.
– Няма да те оставим сам – казва на Брадуел. – Дошли сме тук заедно.
В този миг зърва една клонка, която се увива около китката му и се стяга като белезница, а бодилите се забиват в кожата му. Ел Капитан не реагира – и без друго няма сили да се съпротивлява.
– Оставаме с теб – казва той.
Брадуел примигва. После затваря очи и отпуска брадичка на гърдите си.
Докато бръшлянът обвива ръката му и започва да се оплита около краката, Ел Капитан осъзнава, че двамата с Брадуел ще бъдат вовеки свързани с бодли, бръшлян и кръв. С преплетени тела. Като истински братя. Поглежда към дърветата отвъд полето, зад които се вижда летателният апарат, обърнат на една страна. Усеща главата си натежала. Отпуска се на рамото на Брадуел, Хелмут се обляга на него, а бръшлянът се вие все по-бързо и по-бързо, сякаш плетат мрежа от бодлива тел. Представя си как Преша ще ги забележи отдалече. Ще помисли, че са живи, седнали един до друг като трима братя, които си говорят – може би за нея. Защото тя ги свързва.
Бодлите се забиват в плътта му като зъби, причиняват му остра, мъчителна болка. Бръшлянът е жив и е месояден. Тримата ще бъдат изядени.
Ако умрат, преди Преша да се е върнала, тя поне ще знае, че са издъхнали заедно.
Хелмут се съпротивлява, като че ли чак сега разбира, че това е краят.
– Ще останем тук – казва той. – Ще останем.
– Не можем да си тръгнем – отвръща Ел Капитан.
– Да си тръгнем! – кресва Хелмут.
– Не, Хелмут – Ел Капитан е сигурен, че няма да успеят, и добавя: – Ще умрем тук.
– Не – отвръща Хелмут.
– Това е краят – казва Ел Капитан.
– Не! – вика Хелмут с пресекнал дъх.
В този миг Ел Капитан зърва петънце на хоризонта. Към тях препуска някой. За миг му хрумва, че това е Смъртта. Не препускаше ли тя с все сили към умиращите, за да изтръгне душите им? Баба му все му разказваше приказки за Смъртта. Баба му, която оставяше цветя между страниците на книгите.
– Смъртта идва – казва Ел Капитан – да изтръгне душите ни.
– Душите ни? – Хелмут трепери.
Ел Капитан затваря очи.
– Да изтръгне душите ни – прошепва той, сякаш това е последната му заповед. – Да изтръгне душите ни!