Пред очите му се спуска мрак. Но се чува глас – ясен и мелодичен, сякаш е ангелски. Това е брат му. Запява, както някога пееше за майка им, с онзи прекрасен глас, който я караше да заплаче. Може би Хелмут наистина е ангел. Може би винаги е бил такъв.
Лайда
Гащеризон
Водата я облива и тя идва на себе си. Отначало е студена, може би за да я събуди. Лайда е в бяла тясна душ-кабина с множество дюзи, насочени към нея. Вижда сребриста брава. Пресяга се да я хване, но се подхлъзва. Гола е. Има издутина на стомаха. Не е очебийна, но докато е била в безсъзнание, сигурно са ù правили изследвания. Усеща, че ръката ù е натъртена. Дали знаят, че е бременна?
От дюзите впръскват пяна с острата миризма на академичния плувен басейн – на спирт и парливи химикали. Започва да кашля, да се дави. Очите ù пламват.
Водата става гореща. Кабината се изпълва с пара.
Щом дюзите пресъхват, тя отново се пресяга към дръжката на вратата. Заключена е, както предполага. На една от стените се отваря чекмедже. Вътре има бял гащеризон и шал от рехабилитационния център. Отново е там, откъдето бе тръгнала.
Тя взима дрехите и се облича. Когато закопчава гащеризона, си представя как коремът ù постепенно се издува, става твърд и закръглен. Как ли ще изглежда дете, заченато навън, сред нещастниците? Може би вече е една от тях. Служителите в Купола няма да позволят да роди детето си тук.
Дръжката се завърта. Вратата се отваря.
Излез навън – чува се глас.
Ала няма „навън“. Щом напуска малкото затворено пространство, Лайда се озовава в друго затворено пространство. Не се долавя полъх. Въздухът е стерилен и статичен. Куполът е истинската пустош. Спомня си, че бе разказала на Партридж за снежните сфери – отново е затворена, но този път я няма дори вихрушката от мокър изкуствен сняг.
Преша
Обещай ми
Преша свиква бързо с ездата – с препускащия кон, с тропота на копитата му, с пръхтенето. Когато Финън ù казва накъде трябва да поеме, тя дръпва юздите, за да промени посоката и конят откликва незабавно. Сякаш е била родена да го язди. С формулата в джоба и двата оцелели мускала, пристегнати на кръста ù, Преша се чувства силна и неуязвима.
Първо зърва летателния апарат. На ярката дневна светлина изглежда ужасно – преобърнат на една страна, сякаш резервоарите му всеки миг ще се разпаднат. Изведнъж осъзнава, че няма значение дали формулата и мускалите са у нея, ако не успеят да вдигнат машината във въздуха. А в такъв случай ще останат тук завинаги.
Уплашена, оглежда полето, възвишението от едната му страна и отвъдния му край, опасан с дървета.
След миг зърва нещо, което ù прилича на триглаво групи, обрасло в зеленина. Дръпва юздите и конят забавя крачка. Не е никакво групи. Преша различава ясно бледите лица – Брадуел, Ел Капитан и Хелмут. Смушва коня и се понася в галоп към тях.
Щом приближава, забелязва, че само Брадуел е пребледнял и безжизнен. Ел Капитан и Хелмут я гледат, но някак отнесено, сякаш изобщо не я виждат. Кръвта по марлята около главата на Ел Капитан е засъхнала и почерняла. Преша дръпва рязко юздите. Конят спира; тя скача от седлото. Оставя Финън на земята и се спуска към тях.
– Какво се е случило? Какво е това?
– Души – прошепва Ел Капитан.
– Души – повтаря Хелмут.
Тя съзира ножа на земята и го взима. Понечва да среже клонките, но Ел Капитан извиква:
– Недей. Става по-зле. Веднага израстват отново.
– Какво искаш да кажеш?
Но той само поклаща глава.
– Недей.
Тя коленичи и поема главата на Брадуел.
– Брадуел! – вика го тя и усеща на ръката си едва доловимия топъл дъх. – Той е жив.
– Сега сме едно цяло – казва Ел Капитан. – Ще умрем заедно.
– Няма – отвръща тя и поглежда бръшляна, осукан на безкрайни спирали около телата им. – Растението има корен. Ако успея да стигна до него...
– Изтръгва душите ни – изрича Ел Капитан.
– Душите ни – повтаря Хелмут.
Тя оглежда бръшляна, търсейки мястото, където клонките се събират. Опипва една филиза с надеждата да усети пулс, някаква енергия, която да проследи. Хваща друга и най-сетне долавя по-силно пулсиране. Проследява го по бръшляна, който опасва гърдите на Брадуел и се спуска по хълбока и крака му. Преша следва извивките на клонката, усещайки постоянна вибрация, като че ли тя е жива и някъде – може би дълбоко в земята – има истинско туптящо сърце. Стига до края ù, който се впива в глезена на Брадуел и се вие по тока на обувката му. Грабва отново ножа. С главата на куклата приклещва клонката към земята и я срязва. Тя се отдръпва в земята, съскайки като змия.
Бодлите се отскубват, станали изведнъж крехки и сухи. Преша изтръгва сноп филизи от гърдите на Брадуел, а после и още един, който се спуска от рамото на Ел Капитан и опасва ръката му.
Щом усеща ръката си свободна, той започва да къса филизите от себе си и от Хелмут, но тогава Брадуел се свлича на земята. В този миг Преша вижда кръвта. Цялото му тяло е с хиляди малки прорези. Коленичи до него и го обръща на една страна. Птиците на гърба му са безжизнени. Ако те умрат, дали и той ще умре?
Тя обгръща лицето му с длани.
– Брадуел! – вика го тя. – Брадуел!
Ала той дори не помръдва.
– Кап – казва тя.
Ел Капитан поклаща глава.
– Не ме карай да изричам онези думи.
– Онези думи – повтаря Хелмут.
– Не, той няма да умре! – възкликва Преша. – Няма да му позволя. – Тя го сграбчва за ризата, цялата на дупчици и прогизнала от кръвта. – Брадуел! Тук съм! Това съм аз, Преша! – Гласът ù пресеква. – Коляното сърби! – Започва да крещи думите, които мълвеше като дете, докато прекосяваше реката от трупове, думите, които двамата с него си шептяха, убедени, че ще премръзнат до смърт в прегръдките си. – Слънцето го няма!
Отваря очи едва-едва. Свива устни и прошепва:
– Взе ли я?
– Да, взех я. – Ръцете ù треперят. Има твърде много кръв. Ризата отпред е прогизнала. Тя открива дупчица и разкъсва ризата. В средата на гърдите му бодлите, сякаш наръбени като зъби, са издълбали рана като от нож.
– Ще се оправиш – изрича тя през сълзи. – Ще видиш, че ще се оправиш.
– Преша – отвръща Брадуел. – Няма да успея. Но ти ще се справиш. Ти можеш да ги спасиш.
– Не! – възразява тя. – Ел Капитан, кажи му че всичко ще е наред!
Ел Капитан поклаща глава. Изправя се едва и се хваща за едно дръвче, за да се задържи на крака.
– Не мога. – Пресяга се към друго дърво. А после поема с несигурни крачки към коня, застанал в изящна стойка насред полето. Иска да ги остави насаме, дава си сметка Преша. И също да ù напомни, че сега е моментът да си кажат всичко, дори сбогом.
Обзема я гняв. Няма да се сбогува с него, защото това не е краят. Докосва лицето на Брадуел и заплаква с горещи сълзи. Разтърсват я толкова силни ридания, че едва успява да проговори.
– Ще се оправиш. Не може да умреш.
– Това не зависи от теб – отвръща той.
Тя се превива, усещайки как мускалите се впиват в стомаха ù, и изведнъж се сеща за увеселителния парк и за звяра, чиято ръка бе излекувана, бе станала силна и мускулеста. Все още има две спринцовки. Веществото в тях стимулира клетките да се самовъзпроизвеждат. Защо да не излекуват и раните на Брадуел?
– Мога да те спася! – Тя вдига пуловера си и развива ивицата плат, с която са пристегнати мускалите. Взима ги и казва: – Ето, виж.
Той поклаща глава.
– Преша, искам да умра какъвто съм.
Тя също поклаща глава.
– Лекарството може да е опасно, но сега е моментът да пое-мем риска.
– Вече съм Чист. Ти също. Остави ме да умра така. – Той вдига ръка и докосва лицето ù. – Обещай ми.
Тя кимва. Готова е да се съгласи с всичко, което Брадуел поиска. Само да остане с нея.
– Добре – отвръща тя, сякаш се кани да води преговори. – Просто ми обещай да стоиш буден. Не заспивай.