– Не и преди да се видиш с баща си – казва Бекли. – Няма друг начин. Предстои му операция, както и на теб. Не можеш да рискуваш да се заразиш.
– Излезте! – извисява глас Партридж. Поглежда Айралийн и добавя: – Айралийн! Излез! Наясно си какво означава това за мен! Всички вън!
От гърлото на Айралийн се изтръгва вик. Тя се обръща премаляла и посяга към рамото на Бекли. Не успява да се опре и влачейки се на колене по плочките, излиза от стаята. Бекли се спуска след нея, лекарят също. Тя поглежда за миг Партридж, след което забелва очи и се отпуска на пода.
Всичко е театър. Сигурен е в това. Понякога Айралийн е блестяща.
Партридж затръшва вратата и я заключва. Опитва да си поеме дъх, ала в дробовете му сякаш няма място. Лайда е бременна. Но не с някакво същество. А с тяхното дете!
Отново са в разнебитения вагон. „Хартиени снежинки‟ – чува собствения си глас. – Това ли е всичко, от което имаш нужда, за да си щастлива?“ А Лайда прошепва: „Да. От теб също.‟ – Целува го. – И от това.“‟
Изважда списъка от джоба си. Прегъва единия му край и откъсва долната част, за да остане квадрат. После го сгъва няколко пъти на триъгълник. Откъсва връхчето, а после пробива със зъби дупчици от двете му страни и назъбва третата.
Изважда плика от джоба си и пъхва листчето вътре. Взима таблетката и я мушва обратно в джоба си. Запечатва плика.
Най-сетне отваря вратата. Зърва Айралийн в коридора. Съвзела се е от припадъка и седи на сгъваем стол. Бекли е до нея. А докторът мери пулса ù. Щом Партридж се появява, тя издърпва ръката си и става. Той ù подава плика. Тя го притиска към сърцето си и го прегръща през кръста.
– Никога повече не ми викай – казва му тя.
А той прошепва на ухото й:
– Айралийн, погрижи се момичето да получи този плик. Разбра ли?
Тя кимва.
– Вярвам ти – казва ù той. – А ти вярваш ли ми?
Тя кимва отново. Понякога забравя колко е красива, съвършена, дори под прецизния грим хубостта ù го смайва – фините ù черти, заоблената брадичка, ослепително белите зъби. Но въпреки усмивката, в очите ù се чете тъга. Каквото и да се случи оттук насетне, вече няма да бъдат същите. Партридж я целува по бузата. Жестът му я учудва. Тя докосва мястото.
Той поема по коридора. Хората се разпръсват, щом се приближава. Скоро Бекли го настига. Двамата вървят в пълно мълчание. Съотношението на силите е променено. Сега Бекли се бои поне малко от него.
Минават през лабиринт от коридори и накрая спират пред една врата.
– Тук ли е?
Бекли кимва. Партридж не може да прецени дали изражението на телохранителя издава омраза или неохотно уважение.
Влизат заедно в стаята на баща му. До леглото стои друг телохранител.
– Искам да остана за малко насаме с него – казва той на Бекли. – Изведи и пазача.
Погледите им се срещат и за миг Партридж се пита дали Бекли няма да му се опълчи. Задържайки погледа си, Партридж добавя:
– Искам и двамата да пазите на вратата. Погрижете се никой да не ни прекъсва.
– Разбира се – отвръща Бекли, след което кимва на другия телохранител. Двамата излизат навън.
Партридж отива до найлоновата завеса около леглото. Има чувството, че самата тя диша. Сякаш е жива – заради пиукащата апаратура, заради пуфтенето и съскането на малката желязна кутия, в която са пристегнати гърдите на баща му. Всичко му се струва толкова познато. Бил е тук и преди.
Трябва да застане лице в лице с баща си. Но убийство не би могъл да извърши. Просто не е в състояние. Освен това не вярва напълно на версията на Айралийн, защото има нещо, което не се връзва; защо баща му ще си прави труда да изтрива паметта му, ако наистина възнамерява да се отърве от мозъка му?
Партридж дръпва завесата. Очите на баща му са затворени. Собствената му кожа го отхвърля – всеки сантиметър от нея е възпален или вече почернял. Ръцете му за извити навътре, положени под брадичката. Дори в съня си е разтърсван от конвулсии – паралитичен тремор, който не му дава мира дори за миг.
Гледката, която представлява тялото на баща му – деформирано, грохнало и съсипано – предизвиква сълзи на ужас в очите му. Това е баща му. Неговото тяло. Олицетворение на смъртта. Кожата му, на места превързана с бинт, се разлага, сякаш е попарена отвътре. И лъщи.
Кръв, изпълнила въздуха след експлозията като фина мъгла. Кръвта на майка му. И на брат му. Спомня си камерите – но не онези в стаята му, с миниатюрните лещи в очите на сестра му. Той крещи. Крещи от ужас. А когато спира, вижда лицето на сестра си, очите ù и накрая главата на куклата. Лайда също е там и го вика по име, но това е само беззвучен спомен.
Партридж пъхва ръце в джобовете си. Напипва с пръсти таблетката. Камери има във всеки ъгъл на стаята, както и зад завесата – но дори да ги нямаше, пак не би го сторил. Не е убиец. Това е разликата между тях. Не ще допусне да се стопи. Поклаща глава. Не може да го извърши.
В този миг баща му отваря очи.
– Партридж? – Гласът му звучи като цвърчене.
– Татко.
Баща му помръдва пръстите на безформената си ръка, подканвайки го да се приближи.
– Имам нужда от нещо, преди да...
– Преди какво?
– Преди да е дошъл краят. – Чий край? На баща му? Или неговият? Ето в това е разликата между убиеца и жертвата, между злото и доброто – струва му се прозрачна и ефирна като воал.
– Какво има? – пита Партридж.
Баща му е сломен. По лицето му преминава сянка – на болка или може би на емоция? Той притваря очи, издава челюстта си напред и казва:
– Искам да ми простиш.
Това ли иска от него? Прошка – за всичките му ужасни деяния, за смъртта на милиони?
– Кажи ми – започва баща му, – кажи ми, че ме обичаш.
Партридж се отдръпва от страничната решетка на леглото, където стои до момента. Крачи из стаята, а стените, с лъскави бели плочки, сякаш се завъртат около него. Ето защо баща му е искал да изтрият паметта му. За да помни само събитията преди заминаването му. Той иска прошка за дребните провинения, които повечето бащи извършват спрямо синовете си. Иска лъжовно опрощение – да чуе думи на пощада от сина си, прошка, която да изкупи безкрайните му грехове. А щом я получи, ще вземе тялото му.
Партридж се обляга на стената. Явно баща му се опитва да съчини своя реалност, в която синът му го обича и му прощава. Струйки пот се стичат по гърба и лицето му. Пулсът му е учестен. Пъха ръка в джоба си. Таблетката е там, напипва я.
– Партридж – повиква го баща му. – Ела тук.
Партридж изтрива потта от лицето си. Докосва таблетката отново и отново. Накрая я хваща с два пръста и я скрива в шепата си. Връща се до леглото, но няма сили да погледне обезобразените ръце и разпадащта се кожа на баща си.
– Само това ли искаш? – казва, останал без дъх. – Да ти простя? Да ти кажа, че те обичам?
Баща му кимва. Очите му се насълзяват.
Партридж вдига ръка към устата си, преструвайки се, че кашля, и мушва таблетката под езика си. Камерите се завъртат надолу. Избутва таблетка в бузата си.
Само четирийсет секунди, преди да се разтвори. Но е нужно да чака.
Сграбчва решетката на леглото и се надвесва над баща си. За миг си представя как той отнема тялото му, живота му, как живее с Айралийн и я докосва със собствените му ръце. А какво ще стане с мозъка му? Ще бъде хиберниран? И никога вече няма да зърне Лайда.
Майка му е мъртва.
Баща му е мъртъв.
Целият свят е мъртъв.
Навежда се над решетката. Кръвта нахлува в главата му, пулсира на шията му. Прошепва:
– Никога няма да разбереш любовта. Но аз ще ти простя – с целувка.
Той никога не ги бе целувал или прегръщал като деца. Беше ги научил да се здрависват, като мъже. Но Партридж е решил да прости по своему: навежда се и целува баща си, издухвайки таблетката в гърлото му.
– Дали ще ти простя? – казва той. – А ти ще ми простиш ли? Какво значение има вече?
Гърлото на баща му се свива. Той преглъща. Зачервените му очи се разширяват. Прозрението го пронизва незабавно. Знае какво е сторил Партридж. Посяга със сгърчената си ръка и го сграбчва за ризата.