– Ти си мой син – изрича той. – Ти си мой.
Лайда
Тръпки
През процепа на вратата в стаята влита плик. Подхванат от течението, той се плъзга леко по пода и спира. Лайда го поглежда учудено – най-обикновен бял плик, леко издут в средата.
Тя го вдига. Отначало решава, че е покана, но това е невъзможно. Знае, че никога вече няма да я поканят където и да било.
Плъзва пръст под капачето на плика и го разлепя.
Взима прегънатия опърпан лист и го разгръща.
Малка хартиена снежинка. Сърцето ù забива лудо.
Зърва неясния отпечатък на думите от обратната страна. Обръща листа, изписан със синьо мастило.
Лайда. Вижда собственото си име. А също и числа, сякаш това е списък. И думите „капсули“ и „памет“.
Има едно-единствено обяснение за снежинката.
Тя вдига поглед към огледалото. Дали той е там? Видял ли я е?
Това е подаръкът му за нея – подаръкът, който ù бе обещал във вагона. А след това я беше целунал с такава нежност. Докосва устните си. Той е до нея. Знае, че тя е тук. Връзката им е все така жива.
Хартиената снежинка потрепва в ръката ù. Лайда я изпуска. Тя се понася във въздуха, полюшвайки се, и пада на земята.
Преша
Крила
Тихо е. Брадуел лежи на земята с разкъсана риза. Голите му гърди – мускулести и по-яки – се издигат и спускат учестено. Но е напълно неподвижен. Известно време Преша го наблюдава. После се примъква до него. Вятърът роши косата му и перушината на крилата; едно е клюмнало над рамото му, сякаш го заслонява. Белегът минава през средата на гърдите му. Щом го докосва, клепачите му потрепват, но не отваря очи.
Ел Капитан седи до едно дърво, стиснал пръст в шепите си. Може би той наистина я обича. Представя си ги отново тримата, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут – умиращи в хватката на бръшляна. Така е по-добре, увещава се тя. Наистина е по-добре. Дано не е грешка.
Финън завърта колелцата си на място. Няма къде да отиде. Конят изцвилва и тръсва гривата си, която пада свободно от двете страни на яката му шия. Огромно животно с огромно сърце. Още не им е разказала откъде се бе появил, нито пък за хората, на които се натъкна в свещената могила. Кели е тук и е жив. Не са сами. И въпреки това ù се струва, че са изоставени и приковани към тази далечна земя.
В ушите ù отеква ритъмът на собственото ù сърце, неравният, безумен пулс, който бе долавяла, докато се давеше – дълбоко, басово туптене сред притихналия свят около нея. Не спази обещанието си към човек, когото обича.
Тя обича Брадуел.
Това е истина. Не е проява на слабост, нито пък се иска кураж, за да признае чувствата си. Любовта ù е нещо естествено. В онази нощ в гората двамата, със сковани от лед тела, не намериха смъртта. Как да го остави да умре сам, без нея? Дали любовта ù не е себична? Ако е така, значи е виновна. И няма право да се извинява, че го спаси и го превърна в същество с три огромни птици, приковани на гърба му.
Навежда се над Брадуел. Стиска в ръка последния мускал, а формулата е на сигурно място в джоба ù.
– Все още си Чист – прошепва тя. – Важното е какъв си отвътре. Ти ме научи на това.
Тя го спаси, независимо дали той искаше, или не. Стига толкова смърт. Все пак е жив. За разлика от Седж. От дядо ù. От майка ù. Какво би ù казала майка ù? Не я познаваше добре. Ами дядо ù? Нищо. Щеше да я подкрепи, както бе сторил още тогава, когато е била непознато, изгубено момиченце, което не говори английски. Коляното сърби, слънцето го няма.
Замисля се за Партридж. Къде ли е сега? Дали изобщо е мислил, че тя ще стигне толкова далече? И дали някога ще се върне?
Необяснимо защо, тя знае, че ще се върнат. Нещо я зове към дома.
Може би Уилда и всички останали като нея. Все още има шанс да ги спаси.
Преша вече не вярва, че този свят е единствен. Това е само мит. Сън. А в Нюгрейндж се усеща светът отвъд. Може би тук има светулки и истински сини пеперуди. Може би един ден ще намери баща си, който ще я прегърне, и тя ще усети пулса на сърцето му. Не е сама, а част съзвездие. Пръснати по небето звезди – като ярко светещи души.
– Коляното сърби – казва тя на Брадуел.
Устните му потреперват. И тогава той прошепва:
– Слънцето го няма.
Край на втора книга
Благодарности
Има толкова много хора, участвали в тежката работа по тази книга. Искам да благодаря на моите усърдни агенти Нат Собел, Джудит Уебър – на целия им екип – и на Джъстин Манаск. Признателна съм на Хачет – Джейми Ливайн, Джейми Рааб, Бет Де Гузман, Селина Маклемор и на прекрасния художествен отдел – както и на Хачет UK, в частност на Хана Шепард, Бен Уилис и на всички самоотвержени редактори. Благодаря на Карен Розенфелт, Родни Ферел и Еми Каслен за това, че повярваха във възможността книгата да бъде филмирана. Изключителни благодарности на Хедър Уитакър с надеждата някой ден да ми позволи да прочета труда ù.
Благодарна съм на Андрю Колинс заради съчиненията му и най-вече заради книгата му Мистерията на съзвездието Лебед: Ключ към древните тайни за произхода на живота в космоса. (The Cygnus Mystery: Unlocking the Ancient Secret of Life’s Origins in the Cosmos.) Още веднъж бих искала да изкажа благодарности на Чарлс Пелегрино за книгата му Последният влак от Хирошима, чийто тираж е изчерпан, но се надявам тя отново да се появи по рафтовете в книжарниците. На Черил Фич благодаря за поканата да посетя Центъра за молекулярно клониране към Държавния университет на Флорида. А също и на екскурзовода в Нюгрйндж, който ни показа могилата, и на хлапето, което подскачаше в тъмната камера и маратонките му проблясваха. (Ирландия, душата ми ликува.) Благодаря на всички колеги от Държавния университет на Флорида – широтата и задълбочеността на вашата работа вдъхновява хората. В интерес на истината бих искала да благодаря на училище „Сейнт Андрю“. Оттогава мина много време, но нищо не е забравено.
На семейството ми. На вас, деца. И на Дейв. Обичам ви с цялото си сърце. Когато съм изморена, си напомням, че правя това за вас.
Още веднъж искам да отбележа, че трилогията „Чисти“ не би видяла бял свят без помощта на баща ми, Бил Багът – ти си твърде деликатен, за да живееш сред глутница вълци, и си най-мъдрият човек, когото познавам. Научи ме да бъда любопитна, критична и смела. Ти си любимият ми изпълнител на интерпретативни танци и най-добрият пример за човек, който винаги следва сърцето си. Дължа всичко на теб.
Мир.
За автора
>
Джулиана Багът е признат автор на бестселъри. Пише и под литературните псевдоними Бриджит Ашър и Н.Е. Боуд и има седемнайсет книги, сред които романи за възрастни, за млади читатели и сборници с поезия. Произведенията ù излизат на страниците на Ню Йорк Таймс, Вашингтон Пост, Бостън Глоуб, на Най-добрата американска поезия, Най-добрата креативна документалистика, на NPR.org и са четени в предаванията на Националното обществено радио Да поговорим за нацията и Тук и сега. Романите ù са включвани в селекцията на книги за лятното четене на списание Пийпъл, книга на седмицата на Вашингтон Пост, в селекцията на Буксенс и на литературната секция на Бостън Хералд, както и в списъка на Киркус за книги на годината. Романите ù са издадени в повече от петдесет страни. Тя е преподавател в Програмата за творческо писане към Държавния университет на Флорида и учредител на организацията с нестопанска цел „Деца в нужда – книги на служба”.
Librs.net
Данная книга была скачана с сайта
Librs.net
.