— Този въпрос, коменданте, не засяга нито вас, нито мен. Аз съм тук, за да изпълнявам заповеди — както и вие. При вас ли е Вардани или не?
Но той не беше замесен от същото тесто като сержанта. Вероятно имаше нещо в миналото му, което му даваше сили и увереност. Не смяташе да поддава толкова лесно.
Усетих, че дясната ми ръка се свива зад гърба ми.
Изведнъж тялото му се отпусна напред и документът се изплъзна от пръстите му. Десницата ми изхвърча като камшик и прикова хартийката върху крайчеца на бюрото, препи да е паднала на пода. От гърлото на коменданта се изтръгна тих, шептящ звук.
За един кратък миг двамата разглеждахме мълчаливо заповедта, после комендантът се отпусна назад в креслото.
— Сержант! — извика той пресипнало. Вратата се отвори. — Сержант, доведете Вардани от осемнайсети павилион и я предайте на лейтенанта.
Сержантът отдаде чест и си тръгна, отново с видимо облекчение.
— Благодаря ви, комендант. — Козирувах на свой ред, прибрах документа и понечих да изляза. Почти бях стигнал вратата, когато той заговори отново.
— Търсена жена.
Спрях и се озърнах.
— Какво?
— Вардани — той ме наблюдаваше иззад мътното стъкло на фоторецепторното си око. — Вие не сте първият.
— Не съм първият… какво?
— Преди по-малко от три месеца… — Докато говореше, той сведе поглед към лявата си ръка и лицето му отново се сви конвулсивно. — Преживяхме едно леко нападение. Кемписти. Неутрализираха периметърните машини и проникнаха вътре. Бяха доста добре оборудвани в техническо отношение за група, действаща в пущинак като този. — От устните му се откъсна измъчена въздишка. — Много добре оборудвани. Та те дойдоха за нея.
Чаках го да продължи, но главата му само помръдна едва забележимо. Колебаех се какво да направя. Вратата бе отворена и войниците отвън ме разглеждаха с любопитство. Върнах се при бюрото и повдигнах брадичката му с пръсти. Човешкото му око бе обърнато с бялото навън, а зеницата плуваше в горния край като балон, който се удря в тавана на стая след края на щур купон.
— Лейтенант?
Гласът идваше откъм стълбите. Погледнах за миг пребледнялото лице на коменданта. Дишаше на пресекулки през стиснатите си устни, изкривени в подобие на усмивка. С периферното си зрение виждах мигащата червена светлинка.
— Лейтенант?
— Идвам. — Пуснах главата му и тя увисна на гърдите. Излязох и затворих безшумно вратата зад мен.
Когато се върнах, намерих Шнайдер да седи на едната от предните подпори на совалката и да забавлява цяла тълпа парцаливи хлапета с фокуси. Неколцина униформени наблюдаваха това импровизирано представление от известно разстояние. Той ме видя, че приближавам, и ми помаха.
— Проблеми?
— Никакви. Разкарай тия хлапетии.
Шнайдер вдигна учудено вежди, но завърши поредния фокус, макар и малко припряно. На финала измъкна по една малка пластмасова фигурка зад ушите на няколко от децата. Те го наблюдаваха с ококорени очи, докато им показваше как да променят формата на играчките.
— Не им правиш кой знае каква услуга, като ги караш да мислят, че мъжете в униформи не са чак толкова лоши — отбелязах сухо.
Шнайдер ми хвърли озадачен поглед и плесна шумно с ръце.
— Това е, деца. Изчезвайте. Хайде, представлението свърши.
Децата неохотно се разотидоха. Шнайдер ги изпрати с непроницаемо лице, скръстил ръце на гърдите си.
— Откъде взе тези играчки?
— Намерих ги в товарното. Сигурно са останали от някоя пратка помощи за бежанци. Предположих, че на болницата няма да й потрябват.
— Да, настъпиха времена, когато бежанците направо ги разстрелват. Не знаеш ли, че войниците ще им ги вземат веднага щом си тръгнем?
Шнайдер сви рамене.
— И какво мога да направя? Вече им раздадох всичкия шоколад и болкоуспокояващите. Сега накъде?
Разумен въпрос, с цяла поредица от доста неразумни отговори. Загледан към най-близкия пост, обмислях цял куп от кървави по-кървави алтернативи.
— Ето я, идва — обяви Шнайдер и посочи с ръка. Проследих посоката и забелязах сержанта, двама войници, а между тях измършавяла женска фигура. Присвих очи срещу слънцето и превключих неврохимичните стимулатори на максимално увеличение.
Таня Вардани вероятно е изглеждала по-добре в отминалите дни, когато е работила като археолог. Високото й тяло можеше да носи повече плът, би могла да направи нещо с черната си коса, може би дори щеше да е достатъчно само да я измие и изсуши. Освен това едва ли би държала на завяхващите рани под очите, а и една малка усмивка на лицето никак нямаше да й се отрази зле.