— Нещо сте направили с мен.
Беше същият тих глас, с какъвто преди това ми благодари за цигарата. Не ме питаше, само констатираше факта.
— Ето тук — тя се чукна с пръст по слепоочието. — Все едно, че ми е пробита дупка.
Кимнах, търсейки предпазливо най-точните думи. На повечето светове, където съм бил, да влезеш неканен в главата на някого, се смята за сериозно морално нарушение и само държавните агенции си позволяват подобен лукс. Нямаше никаква причина да смятам, че на Санкция IV, Латимерски сектор, ще бъде различно. Бях принуден обаче да използвам една специална техника, на която са ме учили в школата и която по същество представлява доста брутално проникване в дълбоките резервоари от психосексуална енергия, която движи всяко човешко същество на генетично ниво. Ако бъде активирана както трябва, животинската сила, която се спотайва в тези местенца, е в състояние да ускори многократно процеса на душевно оздравяване. Започва се с лека хипноза, след което се осъществява междуличностно сближаване, за което е необходим и тесен телесен контакт, и всичко това технически почти не се отличава от сексуалната игра. Един лек, хипнотично предизвикан оргазъм заздравява допълнително процеса на свързване, но тъкмо в тази финална фаза по някаква причина Вардани неочаквано се отдръпна в себе си. Получи се така, че процесът по-скоро наподобяваше душевно изнасилване.
Но от друга страна, нуждаех се от нея в пълно психично здраве, а при нормални обстоятелства това щеше да отнеме седмици, месеци и дори години, с каквито не разполагахме.
— Това е една техника — подхванах внимателно. — Оздравителна процедура. На времето бях Емисар.
— Мислех, че Емисарите са нещо като машини за убиване — рече тя и всмукна от цигарата.
— Протекторатът иска да мислите така. Държи колониите в страх. Истината е далеч по-сложна и ако се задълбочиш в тази насока, доста по-страшна. Но хората не обичат да се задълбочават — добавих и свих рамене. — С клишетата им е далеч по-лесно.
— Така ли? И какви са те?
Почувствах, че разговорът набира сила, и това ме обнадежди.
— Вече го казах. Страх. Преклонение. Големите, лоши, високотехнологични Емисари, яздещи хипертунелни лъчи и издокарани в свръхусъвършенствани „ръкави“, за да смазват съпротивата. И това сме правили, разбира се, но хората не знаят, че най-успешните ни операции са по същество чисто дипломатически мисии, в които почти не се пролива кръв. Режимно инженерство. Идваме и си отиваме и никой не разбира, че сме били там.
— Говориш така, сякаш се гордееш с това.
— Не се гордея.
Тя ме погледна внимателно.
— Затова ли каза „на времето бях Емисар“?
— Донякъде затова.
— И какво е да не си вече Емисар? — Грешах. Това не беше разговор. Таня Вардани ме разпитваше. — Оставка ли подаде? Или те изхвърлиха?
Усмихнах се.
— Предпочитам да не говорим за това, ако нямаш нищо против.
— Предпочиташ да не говорим за това? — Тя не повиши глас, но въпреки това долових гневни нотки. — Дявол те взел, Ковач. За какъв се мислиш? Дошъл си на тази планета, с твоите шибани оръжия за масово поражение и маниери на професионален убиец, а сега искаш да ми играеш на „обиденото дете вътре в мен“! Майната ти на теб и твоята душевна болка. Аз едва не умрях в оня лагер. Жени и деца издъхнаха в ръцете ми. Пукната пара не давам какво си преживял. Щом те питам — отговаряй. Защо вече не си Емисар?
Съчките в огъня изпукаха. Потърсих кехлибареното сияние на разпалените въглени и известно време му се любувах. Пак видях онези лазерни трасета, трепкащи върху калната земя, и обезобразеното лице на Джими де Сото. Бил съм на това място в спомените си безброй пъти, но от това не ми става по-леко. Някакъв идиот някога е казал, че времето лекува всички рани, но в ония времена не са имали Емисари. Умовете ни са тренирани да помнят всичко, до последната подробност, с кристална яснота, а когато напуснеш служба, няма как да върнеш обратно и спомените.
— Чувала ли си за Иненин? — попитах я.
— Разбира се. — Трудно беше да се повярва в обратното, не се случва често да натрият носа на Протектората, а когато това стане, новината светкавично се разпространява надалеч.
— Бил ли си там?
Кимнах.
— Говорят, че всички загинали от вирусна атака.
— Не всички. Загинаха тези от втората вълна. Противникът разпръсна вируса твърде късно, за да засегне ударната група, но част от него се просмука в комуникационната мрежа и тогава изпържи повечето от хората. Аз извадих късмет. Имах повреда в свързочния блок.