— Майтапиш се. Това не го пише.
— Пише го. И всичко е обвързано. — Тя се обърна. — Не го знаеш, но ги е бивало да интегрират различни факти. Просто са гледали на света по друг начин.
Демонстрацията на познания изглежда я бе изтощила. Главата й клюмна.
— Тръгнал съм към кафенето, което ни показа миналия път Руспиноджи. Не зная дали стомахът ми ще задържи каквото и да било, но съм решил да опитам…
— Хубаво — рече тя. — Ще дойда с теб. — Погледна мобилния костюм, който носех под дрехите, взети от някакъв амбулантен търговец в Изкоп 27. — Дали и аз да не си намеря нещо такова.
— Не си заслужава, за времето, което ни остава.
Закрачихме нагоре по склона.
— Сигурен ли си, че ще се получи? — попита ме тя.
— Кое? Продажбата на Руспиноджи на най-великото археологическо откритие през последните петстотин години на цената на виртуален симулатор и нерегистрирана стартова площадка на черния пазар? Ти какво мислиш?
— Мисля, че той е един скапан търговец и не бива да му се доверяваш повече, отколкото на Хенд.
— Таня — отвърнах, като подбирах внимателно думите си. — Не беше Хенд този, който ни продаде на Клина. Руспиноджи получава сделката на хилядолетието и той го знае. Сигурен съм, че ще удържи на думата си.
— Щом казваш. Нали си Емисар.
Кафенето беше досущ както го помнех — разкривени столове и захабени метални маси под сянката на главното скеле. Отгоре мъждукаше флуоресцентното изображение на холоменюто, под една от тонколоните се виждаше неактивиран списък с изпълнения на Лапиний. Бяхме единствените клиенти.
Изпълнен с професионална досада келнер изникна от небитието и застана до нашата маса с негодуващо изражение. Вдигнах поглед към менюто, сетне към Вардани. Тя поклати глава.
— Само вода — рече. — И цигари, ако имате.
— „Седморка“ или „Воля за победа“?
Тя се намръщи.
— „Седморка“.
Келнерът се извърна към мен, надявайки се очевидно, че поне аз няма да му проваля деня и ще поръчам храна.
— Имате ли кафе?
Той кимна.
— Черно. С уиски в него.
Той се отдалечи бавно. Погледнах въпросително Вардани.
— Остави го на мира. Сигурно е отвратително цял ден да виси тук.
— Можеше и да е по-зле. Можеше да е в армията. А и погледни към това — кимнах към разхвърляните наоколо археологически находки. — Какъв декор само. Какво повече ти трябва?
Спечелих усмивка.
— Такеши — тя се наведе през масата. — Когато инсталират виртуалната кутия, да знаеш, няма да дойда с теб.
Кимнах. Очаквах го.
— Извинявай.
— За какво се извиняваш?
— Ами… ти направи доста за мен през последните два месеца. Измъкна ме от лагера…
— Измъкнахме те от лагера, защото ни трябваше. Не го забравяй.
— Бях ядосана, когато го изтърсих. Не на теб, а…
— Да, точно на мен. На мен, на Шнайдер, на целия шибан свят в униформи. Не мога да те виня. Беше напълно права. Измъкнахме те, защото имахме нужда от теб. Нищо не ни дължиш.
Тя сведе поглед към ръцете си.
— Такеши, тогава ти ми помогна да се възстановя. В началото не исках да го призная, но онзи твой емисарски номер свърши работа. Чувствам се много по-добре. Бавно, но се оправям.
— Радвам се да го чуя. Истината обаче е, че го направих, защото имах нужда от теб. Нямаше никакъв смисъл да те измъкваме от лагера, ако душата ти останеше там.
— Душата ми? — тя изкриви уста.
— Извинявай, просто така се изразих. Сигурно съм прекарал твърде много време с Хенд.
Появи се келнерът с поръчките и двамата млъкнахме. Той остави напитките и цигарите. Таня отвори пакета и ми предложи. Поклатих глава.
— Отказах ги. Тази гадост направо убива.
Тя се изсмя беззвучно и пъхна една цигара в устата си. Сръбнах от кафето с уиски.
— Сигурно искаш да знаеш защо оставам?
— Да, защо оставаш?
Тя плъзна пръст по масата.
— Не мога да си тръгна, Такеши. Рано или късно новината ще стигне до широката общественост. Ще отворят вратата или ще пратят там междупланетен кораб. А може би и двете.