— Е, марсианците все пак са били хищници…
— И без теб го зная. Хищниците обаче трябва да са най-умните, да се научат да господстват, да развият цивилизация и да покорят звездите.
— Поне не са се били помежду си като нас. Нали каза, че другият кораб не е бил марсиански?
— Да, така изглеждаше. Но какво значение? Да обединиш цяла една раса срещу друга разумна раса. Не можеха ли да го преодолеят по някакъв начин?
— Изглежда не са могли.
Тя не ме слушаше. Отново се беше втренчила в циментирания артефакт.
— Сигурно са знаели, че ще умрат. Действали са инстинктивно, когато са се опитали да отлетят от кораба. Като да избягаш от взрив на бомба. Или да спреш с ръце куршум.
— А после корпусът се е разтопил.
Тя поклати отново глава.
— Нямам представа. Не ми се струва да е така. Чудех се какво може да е било. Оръжията, които открихме, действат върху първичните принципи за строеж на веществото. Променят — ръката й описа дъга, — не зная, може би вълновата дължина на материята? Въздействат й хиперпространствено? Нещо извън обичайния, тримерен космос? Според мен корпусът е изчезнал и те са се озовали насред космоса, все още живи, защото корабът им по някакъв начин е бил там, но уверени, че всеки миг ще изчезне напълно. И тогава са се опитали да отлетят.
Потреперих при спомена за гробницата.
— Трябва да е била някоя по-страшна атака от тази, на която бяхме свидетели — продължи Вардани. — Защото онази корабът я овладя почти напълно.
— Ами да, автоматичните системи са разполагали с хиляди години да се усъвършенстват. Нищо чудно, че са го превърнали в цяло изкуство. Чу ли какво каза Хенд, точно преди положението да се спече?
— Не.
— Той каза: „Ето какво е убило другите.“ Говореше не само за онези в коридорите, но и за Уенг, Аирбоу и останалите от групата. Затова са останали отвън, докато им свърши въздухът. И с тях се е случило същото.
Тя спря насред улицата и ме погледна.
— Виж, ако е така…
— Да — прекъснах я аз. — И аз си го помислих.
— Защото ние изчислихме орбитата на онази комета. Веднъж на дванайсет хиляди години. Няма как да е била там заедно с Аирбоу и хората й.
— Което означава друга подобна среща, с друг кораб. Година, до осемнайсет месеца по-рано, кой знае на каква орбита.
— Статистически… — въздъхна тя.
— Аха. Значи и ти си се сетила. Какви са статистическите шансове на две експедиции, разделени във времето само с осемнадесет месеца, да се натъкнат на комета от открития космос?
— Почти нулеви.
— Иначе казано, почти невъзможно.
— Освен…
Кимнах отново и се усмихнах заради начина, по който мислехме в еднаква плоскост.
— Точно така. Освен ако там горе летят толкова много машинарии, че подобна среща е обичайно явление. Освен, с други думи, ако не сме свидетели на останките на цяла една флотилия, разпръсната на постоянна орбита, вкопчена в конфликт с всеобхватни мащаби.
— Трябваше да сме ги засекли досега — подхвърли неуверено тя.
— Съмнително е. Има доста пространство там горе и дори петдесеткилометров кораб е прашинка според звездните мащаби. Пък и да не би някой да ги е търсил специално? Откакто сме тук, само се ровим в прахоляка на тази планета и трупаме археологически боклуци. Търсим възвръщане на инвестициите. Това е играта, която играем в Приземяване. Забравили сме, че на света има и други важни неща.
Тя се разсмя, но звукът съвсем не приличаше на смях.
— Ти не си Вичински, нали, Ковач? Защото понякога говориш като него.
Присъединих се към смеха й.
— Не. Аз също не съм Вичински.
Телефонът, който ми бе дал Руспиноджи, изписука в джоба ми. Извадих го и го включих.
— Да?
— Вонсава е. Тези момчета привършват. Можем да изчезнем оттук още тази нощ, ако настояваш.
— Настоявам. — Погледнах към Вардани и въздъхнах. — Идвам при теб след десетина минути.
Прибрах телефона и закрачих надолу по улицата. Вардани ме последва.
— Ей! — извика тя.
— Да?
— Онези приказки, дето само се ровим в прахоляка и търсим възвръщаемост на инвестициите. Откъде ти хрумнаха? Така говореше Вичински.
— Нямам представа. Може да е заради миналото ми на Харланов свят. Единственото място в целия Протекторат, където вдигнеш ли глава към небето, не може да не помислиш за марсианците. О, ние също имаме своите разкопки и останки. Но кой би могъл да забрави орбиталните им станции, които кръжат там горе, денем и нощем, като ангели с мечове. Знаеш ли, въобще не се учудвам от това, което открихме тук. Беше му дошло времето.