Погледнах го подозрително.
— Имате гарнизон? Къде е той?
— Ей го там. — Момчето посочи с пръст през рамо към изплашените нехранимайковци. — О, има още няколко в свързочния бункер, както е по правилник.
— Това е вашият гарнизон? — попита Таня Вардани.
— Ами да — Руспиноджи изгледа с натъжени очи дрипавите войници и се обърна към нас. — Когато одеве споменах, че поддържането му е скъпо удоволствие, имах предвид посещенията на политическия съветник. За нас и за него. Съветникът не е кой знае колко изтънчен в изискванията си, но все пак има известни апетити, които трябва да бъдат задоволявани. Няма как, ако искаме да бъде на наша страна. По правило ги сменят през няколко месеца.
— Той къде е сега?
— Не бих ви поканил, ако беше тук. Отпътува миналата седмица. Погрижихме се да е доволен от това, което му предложихме.
Не можах да се сдържа и се засмях.
— Май сме дошли на нужното място.
— Зависи от това за какво сте дошли — отвърна Руспиноджи и погледна към Шнайдер. — Ян не беше никак изчерпателен. Но елате. Дори в Изкоп 27 има по-уютни местенца, където да обсъждаме работата.
Той ни отведе при търпеливо чакащата група войници и когато ги наближи, издаде странен, щракащ звук с уста. Човекът, който го носеше, се наведе тромаво и го повдигна. Зад мен Таня Вардани едва сега видя какво са направили с него и дъхът й секна.
Без никакво съмнение това бе най-лошото, което бях виждал да се е случило на някое човешко същество. Имаше нещо безкрайно зловещо в гледката на уродливата глава, закърпена с шевове сребрист метален цимент. Ако някой ме попиташе за мнение, щях да кажа, че това е „ръкав“, ударен от гъст шрапнелен огън. Попадението на всякакъв друг тип стрелково оръжие просто нямаше да остави нищо от него. Тук обаче неизвестен любител на експерименталната хирургия си бе направил труда да възстанови размазания череп на мъртвеца, запълвайки празнините с гума и метал и замествайки очните ябълки с фоторецептори, които надничаха от орбитите като сребърни паяци циклопи, очакващи своята жертва. После вероятно бе възстановил достатъчно от гръбначния мозък, за да съживи вегетативната система и основните двигателни функции и бе въвел ограничен брой предварително програмирани команди.
Преди да ме гръмнат в Северен край, имах един свързочен офицер, чийто афрокарибски „ръкав“ бе неговият собствен. Една нощ, докато очаквахме поредната сателитна бомбардировка в руините на някакъв храм, той ми разказа за някаква легенда, която народът им пренесъл първо през океана между два континента на Земята, а по-късно на един далечен свят, открит с помощта на марсианските карти, който сега бе известен като Латимер. Беше история за магьосници и техните роби, стъкмявани от телата на мъртъвци. Забравих как точно бе нарекъл създанията от тази легенда, но сега вече не се съмнявах, че би разпознал едно от тях в лицето на съществото, което държеше Джоко Руспиноджи на ръце.
— Харесва ли ти? — попита момчето и прегърна нежно слепената глава.
— Е, не особено.
— Да, разбира се, от естетическа гледна точка… — той млъкна. — Но при подходящо разположение на превръзките и малко парцаливи дрехи за мен, двамата правим страхотен тандем. Раненият войник и невинното, изплашено дете, бягащи от ужасите на войната. Ако се наложи, този камуфлаж ще свърши добра работа.
— Същият стар Джоко — рече Шнайдер и ме сръга. — Както ти казвах. Винаги една стъпка пред другите.
Повдигнах небрежно рамене.
— Виждал съм да разстрелват цели колони с бежанци.
— О, зная това. Но моят приятел е бил тактически морски пехотинец, преди да срещне злата си участ. Все още е съхранил някои вкоренени рефлекси в мозъчната кора или където там ги държат. — Момчето ми намигна. — Аз съм бизнесмен, не някакъв лаборант. Имам своя софтуерна фирма в Приземяване. Вижте.
Момчето пъхна ръка под сакото и мъртвецът измъкна дългоцевен бластер от завързания на гърба му калъф. Движението му бе почти светкавично. Фоторецепторите се завъртяха с тихо бръмчене в гнездата си, оглеждайки района от ляво на дясно. Усмивката на Руспиноджи се разтегна и той извади ръката си, в която стискаше дистанционно. Едно леко мръдване на палеца и бластерът бе върнат обратно в калъфа. Ръката, която придържаше момчето, дори не бе трепнала.