— Не са ми приятели. Тази куртка я нося за камуфлаж.
— Доста добре ти стои.
Свих рамене.
— Какво ще кажеш за десет? — попита с обновена надежда Шнайдер. — Кемпистите плащат пет пъти повече за ремонтирани подорбитални.
Руспиноджи въздъхна.
— Да, а междувременно трябва да я скрия някъде и да плащам на хора да я пазят. После — да се свържа с кемпистите, което, както вероятно знаеш, в наши дни се наказва с трайно изтриване на личността. Да организирам тайна среща, ох, и с въоръжена охрана, защото тези самопровъзгласили се революционери току-виж решили да експроприират стоката ми, вместо да платят за нея. Което правят почти винаги, ако не вземеш предпазни мерки. Погледни истината в очите, Ян. Правя ти услуга, като те отървавам от нея. Кой друг ще го направи?
— Осем…
— Шест е чудесна цена — прекъснах ги бързо. — И ти благодарим за услугата. Но ще искаме да ни откараш до Приземяване, както и малко безплатна информация. Само за да покажеш, че си ни приятел.
Момчето ме погледна внимателно, после премести очи към Таня Вардани.
— Малко безплатна информация, значи? — Той повдигна два пъти вежди като клоун. — Сигурно знаете, че такова нещо няма. Но заради приятелството… Какво ви трябва да знаете?
— Става въпрос за Приземяване — отвърнах. — Освен Картела, кой друг там прави пари? Говоря за второразредни корпорации, дори треторазредни. Кой в момента е вундеркиндчето в групата на начинаещите?
Руспиноджи сръбна малко от виното.
— Хъммм. Вундеркиндче. Не ми се вярва на задънено място като Санкция IV да имаме такива. А и на Латимер също.
— Аз съм от Харланов свят.
— О, така ли. Сигурно си квелист? — Той кимна към униформата на Клина. — Като имам предвид текущата ти политическа съпричастност.
— Имаш повърхностни представи за квелизма. Кемп обича да си служи с цитати, но както повечето политици, подбира само онова, което му е изгодно.
— Е, да знаеш, че хич не ме интересува. — Руспиноджи разпери пръсти, за да покаже на куклата, че не желае повече да го храни. — Та за твоето вундеркиндче. Може да се намерят пет-шестима. Наскоро пристигнали от Латимер, жадни за успех и печалба. Никак не е лесно обаче, тъй като Картелът прибира лъвския пай. Третостепенните, дето ги спомена, сигурно са готови да си съберат багажа и да се връщат у дома. Войната им дойде малко отгоре. — Той се погали по въображаемата брада, спомен от предишния „ръкав“. — А второразредните… хъм… може би „Сатакарн Ю асошиейтс“, ПКН, корпорация „Мандрейк“. Тези са от малките хищници. Може да изровя още няколко. Имате ли нещо, което да им предложите?
— Чрез посредник — отвърнах.
— Ще ви дам един безплатен съвет, в комплект с безплатната информация. Хранете ги на дълга пръчка. — Руспиноджи вдигна чашата си към мен и я пресуши. — Защото ако не го сторите, ще ви отхапят ръчичката до рамото.
7.
Подобно на повечето градове, които дължат съществуването си на космопорт, Приземяване няма свой център. Градът е разпръснат хаотично из просторна, полупустинна равнина в южната полусфера, където са се приземили първите колонистки шлепове преди близо едно столетие. Всяка от корпорациите, участници в първоначалното начинание, е построила своя площадка за кацане някъде из равнината, заобиколена впоследствие от пръстен спомагателни постройки. С течение на времето тези пръстени са се разширили, срещнали са се един с друг и постепенно са се смесили в лабиринт от гъсто заселени квартали. Сетне пристигнали нови инвеститори, които закупували или вземали под наем парцели и създавали свои ниши на пазара. Междувременно възникнали и други градове на различни места из планетата, но клаузата за експортна карантина налагала всички богатства, натрупани от археологическите предприятия, да преминават по един или друг начин през Приземяване. Подхранван от този неограничен приток свежи постъпления, дължащ се както на експорт на археологически находки, така и на продажба на лицензи и разрешителни за проучвания, някогашният космопорт се разраснал до чудовищни размери. В момента той покриваше две трети от равнината и със своите дванайсет милиона обитатели се бе превърнал в дом на почти трийсет процента от общото население на Санкция IV.
Но си оставаше една дупка.
Двамата с Шнайдер крачехме по зле поддържаните улици, покрити с градски боклуци и червеникав, пустинен прах. Беше горещо и сухо и сенките, хвърляни от високите сгради от двете страни, бяха почти незначително укритие от жулещите кажи-речи отвесно лъчи на слънцето. Лицето ми бе плувнало в пот, яката на ризата бе подгизнала. Черните ни униформи се отразяваха във витрините на околните магазини. Улицата бе почти пуста в обедния пек, цареше странно, мъртвешко спокойствие. Пясъкът хрущеше под краката ни.