Мелодията й бе толкова прилепчива, че я пееха дори най-верните на корпорациите граждани, вследствие на което затворите се пълнеха с арестанти, обвинени в опит за музикално-политическа пропаганда. В края на краищата, за да се справи с тази меломания, бе създаден специален консултативен комитет и той сътвори нов, безвреден текст за оригиналната мелодия, в който пък главен герой бе малко момче, отвлечено при разбойнически набег на кемпистите, спасено от отряд на „добрите“ корпорации и издигнало се до важен, ръководен пост. После наеха Лапиний да я изпее и нещата се успокоиха, макар че като балада, тя несъмнено страдаше от липсата на кървава романтика и сълзливо величие. Консултативната група получи огромен хонорар, Лапиний — слава и почести, песента се въртеше непрестанно по официалните канали и предстоеше да бъде тиражирана в албум.
Шнайдер спря да си тананика.
— Как мислиш, държат ли ни под обстрел?
— Със сигурност. — Кимнах и посочих подножието на сградата, където бяха поставени метални, високи почти пет метра врати. От двете им страни се издигаха абстракционистки статуи, които можеха да носят всякакво название — от „Симетричен сблъсък на яйца“ до „Автоматично разгръщане на машина за масово изтребление“.
Шнайдер присви очи.
— Часовои?
Кимнах.
— Виждам две картечни гнезда и поне четири отделни лъчеви оръжия. Но всичко това е изработено с много вкус и прикрито из гънките на скулптурите.
Което, в известен смисъл, бе положителен признак. То сочеше, че ако кемпистките сили проникнат в града, корпорация „Мандрейк“ е готова да ги посрещне.
Изпитанията за издръжливостта на човешкото тяло са само една от множеството свръхмодерни насоки в текущата изследователска програма на корпорация „Мандрейк“. Крайната ни цел е максимална използваемост на всички ресурси.
Корпорацията се бе сдобила с този парцел само преди десетина години. Това, че бяха построили добре защитен център, говореше за стратегическо мислене и намерение да останат дълго в играта. Знакът на корпорацията бе верига от ДНК на фона на споменатия лозунг, рекламната им кампания се доближаваше на косъм до истеричния тон със своята агресивност, настоявайки упорито, че всеки цент на инвеститорите се влага в свръхмодерни проучвания, а печалбите й бяха нараснали шеметно след избухването на войната.
Толкова по-добре.
— Дали ни наблюдават сега?
Свих рамене.
— Винаги някой те наблюдава. Една от истините на живота. Въпросът е дали ни забелязват.
Шнайдер си придаде изморен вид.
— И как смяташ, дали ни забелязват?
— Съмнявам се. Автоматичната им система не е настроена за това. Войната е все още твърде далеч, за да вдигат тревога за щяло и нещяло. Носим униформи на съюзници, а полицейският час започва в десет. С нищо не се отличаваме от обичайните минувачи.
— Засега.
— Засега — съгласих се аз. — Да вървим и да направим така, че да ни забележат.
Отправихме се назад през моста.
— Не ми приличате на артисти — обяви импресариото, докато въвеждаше последните цифри от нашите шифри. Без униформи и с нищо неотличаващи се цивилни дрехи, купени същата сутрин, двамата бяхме преценени в мига, когато прекрачихме прага, и очевидно бяхме събудили нечие подозрение.
— Ние сме охраната — отвърнах любезно. — Тя е артистка.
Той премести поглед към Таня Вардани, скрита зад големите слънчеви очила и стиснала устни. Беше се поналяла през последните две седмици, но това все още не си личеше под дългото черно палто, а лицето й бе почти мършаво. Импресариото се усмихна, поуспокоен от това, което бе видял.
— Добре. Но трябва да ви предупредя, макар да не зная какво точно предлагате, че ви очаква доста сериозна конкуренция.
— Като Лапиний, например?
Импресариото се облегна назад и повдигна обутите си в армейски ботуши крака върху бюрото. Беше се изтупал в ръчно шит военен мундир, а отзад, в подножието на бръснатата му глава, стърчаха няколко фалшиви розетки за бойни имплантанти, нищо повече от доста добра имитация на оригиналните, ако се съдеше по полирания им блясък и натруфения дизайн.