— Искате ли стаята, или не?
— Искаме я — отвърна Шнайдер и ми хвърли предупредителен поглед. — Може ли да платим с кредитен чип?
— Това ще струва още десет стаба — той млъкна, сякаш преравяше паметта си за обяснение. — Трансферни разходи.
— Става.
Администраторът се надигна с видимо разочаровано изражение и отиде да донесе чипомата от съседното помещение.
— Джобни — промърмори Вардани. — Трябваше да помислим за това.
Шнайдер вдигна рамене.
— Не мога да мисля за всичко. Кога за последен път не си плащала с чип?
Тя поклати глава. Замислих се и за миг се озовах три десетилетия назад във времето и на огромно разстояние отвъд звездите, където, съвсем за кратко, бях използвал предметни средства вместо кредит. Дори бях привикнал с покритите с фолио банкноти, с техните сияещи холографски знаци. Но това беше на Земята, а Земята е място, на което се връщам само в спомените си.
За известно време дори ми харесваше, както ми харесваше и Земята, но да харесваш, обичаш или мразиш нещо, са само глупави емоции. Все пак, някаква частица от мен бе умряла там, на Земята.
Друга планета, друг „ръкав“.
Прогоних нежеланите мисли и се огледах, опитвайки се да се върна в настоящето. От сенките продължаваха да надничат бледи, призрачни лица.
Администраторът се върна, пъхна чипа на Шнайдер в машината и тресна на писалището един пластмасов ключ.
— Отзад и надолу по стълбите. Четвърти етаж. Отключих душа и телевизора до изтичането на полицейския час. Ако ви трябва за по-дълго, ще се наложи да дойдете и да си платите. — Силиконовото лице се сгърчи в нещо, което вероятно трябваше да наподобява усмивка. Нямаше смисъл да си прави труда. — Стаите са звукоизолирани. Забавлявайте се както ви хрумне.
Коридорът и стоманената стълба бяха още по-мръсни от фоайето. На места фосфоресциращите панели на тавана се бяха откачили и висяха. Перилата на стълбището бяха боядисани с луминесцентна боя, но и тя се бе изтрила, оставяйки по малко върху всяка длан, плъзгаща се отгоре.
Разминахме се с неголяма групичка хотелски проститутки, заобиколени от настойчиви клиенти. Бизнесът тук явно процъфтяваше. Забелязах неколцина униформени сред клиентите, а на стената се подпираше човек с отличителни знаци на картелски политкомисар. Никой обаче не ни обърна внимание.
Стаята бе продълговата, с нисък таван, облицована с бързосъхнеща, шумопоглъщаща смола и боядисана в агресивночервени тонове. Някъде от средата нататък, от срещуположните стени стърчаха закрепени на стената легла, проходът между които бе не повече от половин метър. Едното от леглата бе оборудвано с пластмасови вериги, прикрепени на стената. В отсрещния край на стаята имаше прозрачна душ-кабина, достатъчно широка да побере трима души едновременно, ако възникне подобна необходимост. Срещу всяко от леглата бе поставен широкоекранен, плосък телевизор. Екранните менюта на двата телевизора светеха в бледорозово.
След като приключих с огледа, пуснах сака на пода и въздъхнах.
— Проверете дали вратата се заключва.
Извадих от сака миниатюрно сканиращо устройство и го размахах из стаята. Имаше три „бръмбара“ на тавана — по един над всяко легло, а третият — над душ-кабината. Много изобретателно, няма що. Шнайдер постави по един стандартен клинов неутрализатор до всеки от тях. Хитроумните машинки проникваха в паметта на „бръмбарите“, извличаха записите от последните няколко часа и започваха да ги проиграват отново и отново. По-усъвършенстваните модели преглеждаха записите и редактираха нежеланите сцени, импровизирайки с помощта на заложени в паметта им картини, но не мисля, че тук ни се налагаше да прибягваме до такива. Ако се съдеше по външния вид на администратора, никоя от големите агенции не проявяваше интерес към тази дупка.
— Къде да го сложа? — обърна се Шнайдер към Вардани, докато опразваше своя сак на леглото.
— Тук е добре — отвърна тя. — Остави на мен. Има някои особености.
— Хубаво де — отдръпна се нацупено Шнайдер. — Само ще гледам.
Каквито и да бяха тези особености, на Вардани й трябваха не повече от десетина минути, за да сглоби своето оборудване. Когато приключи, тя извади чифт микроскопски очила от един страничен джоб на сака и си ги постави. След това се обърна към мен.
— Ще ми подадеш ли това?
Бръкнах в джоба и извадих парчето, което бях изрязал от гръбначния стълб на убития. По неравната му повърхност все още бяха полепнали кървави, потъмнели повлекла, но тя го взе без някакво видимо отвращение и го постави върху автоматичната стъргалка, която току-що бе сглобила. Бледа, виолетова светлина озари от долната страна защитния, прозрачен капак. Двамата с Шнайдер гледахме като хипнотизирани, докато тя включи очилата в една от розетките на машината, кръстоса крака на леглото и се зае за работа. От вътрешността на машината се чуваха тихи, пукащи звуци.