— Ти си в системата на ППИП. На захранване от фронтови акумулатор. Ще изкара поне десетина години. Стотици години виртуално време. Всяка една секунда от тях ще е напълно реална за теб, в тази къщичка, насред житното поле. Не зная дали въобще е въведена възможност за някаква промяна на пейзажа. Няма да огладнееш, нито ще ожаднееш, но съм готов да се обзаложа, че ще си изгубиш разсъдъка. Преди още да удариш стотина годинки.
Облегнах се назад. Нека помисли върху това.
— Или ще отговаряш на въпросите ми. Еднократно предложение. Помниш ли? Решавай!
Отново мълчание, но този път беше различно. Погледът му бе втренчен в мен. Надигнах се.
— Е, поне ти предложих.
Почти стигнах до вратата, преди да се пречупи.
— Чакай! — Звук като скъсана струна на пиано. — Добре, получи го. Получи го, човече.
Спрях, положил ръка на дръжката. Гласът му изтъня още.
— Казах ти, че го получи, бе човече. Хенд. Ето кой. Матиас Хенд. Той ни прати там, само спри сега, бе човече. Всичко ще ти кажа.
Хенд. Името, което бе изпуснал одеве. Напълно възможно бе да казва истината. Извърнах се бавно.
— Хенд?
Той кимна.
— Матиас Хенд?
Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки.
— Имам ли думата ти?
— Вече ти я дадох. „Колодата“ ти ще бъде върната на „Мандрейк“. А сега… за този Хенд.
— Матиас Хенд. Патентен отдел.
— Този ти е началник? — намръщих се аз. — Шеф на подразделение?
— Не е точно мой началник. Всички тактически отреди са на подчинение на началника на охранителната дейност, но след началото на войната известна част от нас бяха прехвърлени към Хенд от патентния.
— Защо?
— Откъде мога да знам, за Бога?
— Поразсъждавай малко. Дали е било по инициатива на Хенд? Или е обща политика?
Той се поколеба.
— Казваха, че идеята била на Хенд.
— Той от колко време работи в „Мандрейк“?
— Нямам представа. — Денг забеляза промяната в изражението ми. — Не зная, бе човек! По-дълго от мен. С него шега не бива.
— Е, за това и аз мога да се досетя. Кажи ми нещо, което не знам.
— Само слухове. Преди две години някакъв ръководител на отдел обвинил Хенд пред борда на директорите в нарушаване на корпоративната етика…
— Корпоративната какво?
— Да бе, смей ми се. Но в „Мандрейк“ за това те заплашва и изтриване.
— Само не и него.
Денг поклати глава.
— Хенд се оправи с борда — никой не знае как. А две седмици по-късно онзи го намериха убит в едно такси. Изглеждаше сякаш нещо е избухнало вътре в него. Казват, че Хенд е бил хоган1 в Кейрфорското братство на Латимер. Нали си чувал за онези вуду дрънканици?
— Ах, онези вуду дрънканици — повторих аз, но далеч по-равнодушно, отколкото се чувствах. Религията си е религия, но умението да общуваш с отвъдния свят, както обича да посочва Квел, говори за способност да се справяш и с този. Кейрфорското братство, доколкото ми бе известно, бе убежище на едни от най-злокобните екзорсисти, на каквито съм се натъквал при редките си посещения в задните улички на човешката душевност, в компанията на якудза2 от Харланов свят, Шарянската религиозна полиция и, разбира се, самите Емисари. Ако Матиас Хенд наистина е бивш кейрфорец, значи съзнанието му е белязано с далеч по-тъмни оттенъци, отколкото на обикновен корпоративен служител. — Та ако оставим настрана тези вуду дрънканици, какво друго говорят за него?
Денг сви рамене.
— Че му сече пипето. Успял е да сключи доста тлъсти договори с различни държавни агенции преди войната. Хвалел се също, че щял да си осигури място в борда на директорите до края на годината. Никой не му се присмива.
— Разбираемо. Кой смее да си изложи на риск кариерата. Мисля, че ние трябва…
Пропадане.
Излизането от програмата на ППИП се оказа също толкова приятно, колкото и влизането. Имах усещането, че внезапно в пода се е образувала пролука, през която съм пропаднал, и сега се нося право към вътрешността на планетата. От всички страни бях заобиколен с море от „бял шум“, което поглъщаше мрака и блъскаше върху сетивата ми с интензивността на развилнял се сутрешен махмурлук. После, съвсем внезапно, всичко свърши и аз отново се озовах в реалния свят, с увиснала глава и капеща от ъгъла на устата слюнка.