Погледнах го, но не отговорих.
— Така ли е?
— Не се безпокой, ще те спра, когато излезеш от релсите.
Усмивката му се стопи.
— Благодаря ти. После, при успешно изпълнение на твоя замисъл, ние трябва да те прекараме — теб и вероятно твоите сподвижници — с хипертунел на Латимер. Това ли е всичко?
— Плюс смяна на телата.
Хенд ми хвърли изненадан поглед. Изглежда бе свикнал той да води преговорите.
— Плюс смяна на телата. Някакви особености по този въпрос?
Свих рамене.
— Ще искаме отбрани „ръкави“, но това можем да го обсъдим по-късно. Не е необходимо да са правени по поръчка, но да са от най-добрата стока.
— Ах, най-добрата.
Повече не можех да се сдържам и се разсмях.
— О, я стига, Хенд. Знаеш добре, че сделката си заслужава.
— Това ти го казваш. Но не е толкова просто, лейтенант. Проверихме регистъра за находки в Приземяване — през последните пет години няма и следа от предмета, който ти ни описваш. — Той разпери ръце. — Никакви доказателства. Нали разбираш в какво положение съм поставен?
— Разбирам те напълно. Само след две минути ще изпуснеш най-великата археологическа находка през последните петстотин години само защото не е спомената в регистрите. Ако това е позицията ти, Хенд, значи съм подбрал неподходящия човек.
— Да не искаш да кажеш, че тази находка не е регистрирана? В пряко нарушение на Хартата?
— Казвам ти, че това няма никакво значение. Казвам ти, че това, което ви пратихме, има достатъчно достоверен изглед за вас и вашия Изкуствен интелект, та само след половин час да реагирате с малък отряд командоси. Може би данните са били изтрити или са се изгубили. Защо трябва да го обсъждаме? Ще платите ли, или се отказвате?
Мълчание. Той беше много добър — все още не можех да определя накъде съм наклонил везните. Чаках. Той се облегна назад и изтърси една невидима троха от скута си.
— Боя се, че въпросът налага обсъждане с моите колеги. Нямам право да подписвам сделки от подобна величина, с толкова малко като начало. Дори само разрешението за хипертунелна връзка ще изисква…
— Дрън-дрън — прекъснах го, но с приятелски тон. — Но нищо де. Иди, консултирай се. Мога да ти отпусна половин час.
— Половин час?
За първи път в погледа му долових страх. Усетих как ме изпълва задоволство.
„Пипнах ли те, копелдак.“
— Ами да. Трийсет минутки. Аз ще остана тук. Чух, че зеленият им чай бил доста добър.
— Не говориш сериозно.
— Напротив, сериозен съм като смъртта — погледнах го право в очите. — Предупредих те за това. Хенд, не ме подценявай втори път. Донеси ми решението си до трийсет минути, инак няма да ме намериш. Обзалагам се, че и други ще искат да чуят предложението ми.
Той завъртя нервно глава.
— И при кого смяташ да отидеш?
— „Сатакарн Ю“? Или ПКН? — размахах пръчиците. — Кой знае? Това няма да е твоя грижа. Все ще измисля нещо. А ти ще трябва да обясняваш на вашия борд на директорите как си допуснал да ви се изплъзне толкова важна сделка. Готов ли си за това?
Матиас Хенд сподави една въздишка и се надигна.
— Добре — кимна той с неразгадаемо изражение. Ще се върна съвсем скоро. Но ще трябва да научиш някои неща за изкуството на преговорите, лейтенант Ковач.
— Сигурно. Както вече казах, прекарал съм доста време на север.
Изпратих го с поглед, докато си проправяше път през тълпата от потенциални купувачи. Не можах да сдържа потръпването си. Ако ще ми пекат лицето с лазер, сега бе най-подходящият момент.
Разчитах твърде много на интуитивното си впечатление, че Хенд е получил достатъчно широки пълномощия от „Мандрейк“ да взема самостоятелни решения. В търговския свят „Мандрейк“ бе нещо като еквивалент на Клина на Карера, което означаваше, че от определено ниво нагоре чиновниците трябва да разполагат с инициатива. Инак е твърде сложно да се управлява подобен гигантски организъм.
„Не очаквай нищо и така ще бъдеш готов за всичко.“ Постарах се да запазя спокойствие, поне на повърхността, но умът ми непрестанно търсеше пролуки в иначе добре замисления план.
Двайсет милиона не бяха кой знае каква сума от корпоративна гледна точка, не и за някой като „Мандрейк“, който разчиташе на постоянен, солиден доход. Надявах се, че съм им взел страха, за да не помислят втори път да получат своето, без да плащат. Дали обаче бях прав? Ако грешах, ако „Мандрейк“ държеше кучетата си изкъсо и ако Хенд не успееше да убеди корпорацията да му даде зелена светлина, тя можеше да реши да упражни сила. Ако „Мандрейк“ нареди на снайперите си да ме свалят точно сега, Шнайдер и Вардани не можеха да направят нищо, освен да изчезнат и да си покрият следите.