— Или — допълни Шнайдер, — възможно е през вратата да е преминал микрометеорит. Това си е моя теория. Другият й край е отворен към космоса. Какво ли не може да се пъхне през него, стига да мине достатъчно време.
— Вече говорихме за това, Ян. — Вардани все още беше раздразнена, но и малко уморена, като в края на продължителен спор. — Не е въз…
— Възможно е, зная.
— Добре де, изглежда малко вероятно. — Тя обърна гръб на Шнайдер и ме погледна. — Никой не знае със сигурност — голяма част от техноглифите ми бяха съвършено непознати, но лично аз съм сигурна, че съществува прекъсвач под някаква форма. Над определени скорости нищо не преминава през вратата.
— Не го знаеш със сигурност — инатеше се Шнайдер. — Ти сама ми каза, че…
— Да, но сега ми изглежда разумно, Ян. Не можеш да отвориш врата към космоса без никакви предпазни мерки.
— О, стига вече, Таня. Ами ако…
— Лейтенант Ковач — произнесе със силен глас Хенд. — Би ли ме придружил до брега? Бих искал да получа оценката ти на военен специалист за този район.
— Разбира се.
Оставихме Вардани и Шнайдер да се карат на скалите и поехме по пясъка с темпо, диктувано единствено от обувките на Хенд. В началото нямаше какво да си кажем и единственият звук бе от потъващите ни в пясъка крака и кроткото шляпане на вълните. Хенд пръв заговори.
— Забележителна жена.
Изломотих нещо.
— Представи си само, да се измъкне толкова запазена от концентрационния лагер. Само това изисква огромно усилие на волята. И веднага е готова да се хвърли в кипежа на своята работа…
— Тя ще се справи — подметнах безстрастно.
— Да, сигурен съм в това. — Деликатна пауза. — Разбирам защо Шнайдер е толкова увлечен по нея.
— Тази история, доколкото знам, е приключила.
— О, тъй ли?
В тона му се долавяше неподправена изненада. Метнах му кос поглед, но лицето му оставаше непроницаемо.
— Хенд, за тази оценка на специалист…
— О, да. — Той спря на няколко метра от мястото, където се разбиваха вълничките, обърна се и посочи сушата зад нас. — Не съм войник, но имам усещането, че мястото е доста уязвимо от стратегическа гледна точка.
— Съвсем точно казано. — Огледах брега, търсейки поне нещо, което би могло да ни обори. — Пристигнем ли тук, ще бъдем лесна мишена за всеки, заел позиция на хълмовете и въоръжен с нещо, по-подходящо от заострена пръчка. От тук, та до хълмовете е все незащитена земя.
— А зад нас е морето.
— А зад нас е морето — повторих мрачно. — Откъдето също могат да ни чешат задниците както пожелаят. Каквото и да правим тук, ще ни е нужна малка армия да ни пази, докато го вършим.
— Хмм — Матиас Хенд хвърли замислен поглед към водата. — Разговарях с нашите адвокати.
— Дезинфекцира ли се след това?
— Според междукорпоративната харта притежанието на всяка археологическа находка в неорбитално космическо пространство се смята за валидно само ако в радиус от километър около находката бъде поставен постоянно действащ маяк. Никакви законови вратички, колкото и да ги търсихме. Ако от другата страна на тази врата наистина има космически кораб, длъжни сме да го обозначим веднага щом я преминем. А това, доколкото разбирам от думите на госпожица Вардани, може да ни отнеме известно време.
— Значи ще ни е нужна една малка армия.
— Малката армия може да привлече доста внимание. На сателитните снимки ще стърчи като циците на холопорнозвезда. А ние не можем да си позволим подобно нещо, нали?
— Циците на холопорнозвезда ли? Не зная, в наши дни пластичната хирургия прави какви ли не чудеса.
Хенд изви глава, погледна ме свъсено, сетне неочаквано се разсмя.
— Много остроумно. Благодаря ти. Исках да кажа, че не можем да си позволим да ни засекат от спътник.
— Не, разбира се, освен ако не търсиш слава.
— Ех, лейтенант, славата е хубаво нещо, но… — Той се наведе и започна да драска с пръст по пясъка. — Тъй значи. Ще трябва да организираме един малък, сплотен и добре оборудван отряд. Което на свой ред означава, че за времето на нашето посещение този район трябва да бъде освободен от всякакъв оперативен персонал.
— Да, ако искаме да се измъкнем от тук живи.
— Така е. — Неочаквано Хенд се наклони силно назад и тупна по задник на пясъка. Отпусна ръце на коленете и зарея поглед към хоризонта, унесен в мисли. С черния си официален костюм и широките ревери ми приличаше на скица от милспортското абсурдистко училище.